Саймън Тойн
Sanctus (66)

66.

— Липсва ли нещо? — попита Аркадиан още от вратата.

— Не. — Рийс седеше зад бюрото си и държеше някакъв лист. — Мислех, че може да са взели това — доклада от лабораторията, за който ти споменах. Явно не са знаели какво представлява. Това е… невероятно.

Погледна над рамото на инспектора и на лицето му се изписа изненада. Лив стоеше на прага.

Аркадиан въздъхна.

— Рийс, това е Лив Адамсен. Тя е роднина на… Сестра е на монаха.

— Да, аз… ъ-ъ-ъ… Здравейте… — Рийс се усмихна нервно. — Съжалявам за ъ-ъ-ъ… — Млъкна и затърси път през минното поле от неподходящи обяснения за случилото се.

— Съжалявате, че изгубихте тялото на брат ми? — предложи Лив.

— Да, всъщност… — каза той. — За първи път ми се случва.

— Е, винаги има първи път, нали?

Рийс се изчерви, с което съсипа добре поддържаната бледност на лицето си, и сведе поглед.

— Госпожице Адамсен — намеси се Аркадиан и я погледна авторитетно, или поне така се надяваше. — Зная, че сте ядосана, и имате пълното право да бъдете ядосана, но пратих всички служители на разположение да търсят онази линейка. Ще върнем брат ви. Изобщо не биваше да ви позволявам да идвате тук, а сега това е местопрестъпление и просто не можете да сте тук. Върнете се на рецепцията и изчакайте, докато не осигурим района.

Лив отвърна твърдо на погледа му и каза:

— Не.

— Това не е молба.

Лив с подчертана категоричност влезе в кабинета и седна срещу Рийс.

— Нека ви обясня защо ще остана. През последните двайсет и четири часа открих, че брат ми, когото смятах вече за мъртъв, наистина е умрял. Прелетях хиляди километри в неудобни самолети, за да дойда да го идентифицирам. Бях отвлечена, по мен стреляха, а после, точно когато си мислех, че най-сетне ще го видя, вие го изгубихте.

Замълча, за да осмислят думите й, после продължи:

— Зная как да се държа на местопрестъпление. Не мога да замърся това повече, защото вече съм била тук. Така че нищо не ви пречи да ме оставите тук и да се погрижите да остана доволна. Защото — тя вдигна смачкания вестник, — ако се опитате да ме разкарате, първата ми работа ще е да се обадя на редактора си. Мислите ли, че няма да ми запази първата страница?

Погледът на Рийс се стрелкаше от Аркадиан към Лив и обратно. Двамата се гледаха като дебнещи се котки, докато Аркадиан най-сетне не примигна.

— Добре — каза той. — Останете. Но ако нещо стигне до пресата, каквото и да било, ще приема, че е дошло от вас, и ще ви преследвам за възпрепятстване на разследване. Разбрахме ли се?

— Напълно. — Тя се обърна и ледът в очите й моментално се стопи. — И тъй… Рийс, нали?

Патологът кимна. Опърничавите жени го плашеха доста. Освен това ги намираше за невероятно привлекателни. А тази направо биеше всички рекорди.

— Говорехте нещо за лабораторни резултати?

Рийс погледна Аркадиан, който само сви рамене.

— Добре. Ъ-ъ-ъ… лабораторните доклади са нормална част от клиничната процедура… както вероятно знаете. Винаги правим стандартен набор тестове на тъканите, за да установим едни неща и да изключим други, като например дали жертвата е взела, или са й дали нещо, което може да е допринесло за смъртта. Един от тези тестове измерва степента на некроза на черния дроб, което помага за установяване на времето на смъртта. В случая той всъщност не ни трябваше, тъй като имаше много свидетели, но процедурата си е процедура. Ето и резултатите… — Той посочи червената бележка, прикрепена към горния лист. — Дойде със запитване за замърсяване. От лабораторията мислят, че пробата е била надписана неправилно. Няма абсолютно никакъв признак за некроза. Всъщност точно обратното. Клетките като че ли… регенерират. Клетките на черния дроб наистина се възстановяват, разбира се, но само ако организмът е жив…

Аркадиан се запита — със закъснение — дали е било умно да позволява Лив да чуе това.

— Проверих всичко много внимателно. Пробата определено е от монаха. Така че ако се съди само по тези резултати и игнорираме факта, че аз лично направих аутопсията… — Рийс се поколеба. — Бих казал, че той се… възстановява.