Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Саймън Тойн

Заглавие: Sanctus

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 14.03.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-202-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5206

История

  1. — Добавяне

95.

От мястото си Кутлар виждаше целия вал покрай основата на планината, чак до редицата каменни сгради, които обещаваха всякакви спа процедури за изцеление и съживяване.

— Няма я тук — каза той.

Корнилиъс пусна дръжката на пистолета. Кутлар го мотаеше, сигурен беше. Отвори лаптопа и погледна картата. Двете стрелки почти се припокриваха в центъра и сочеха точно мястото, на което стояха, близо до струпаните цветя.

Тук е — каза той, извади телефона си и бързо набра номера на Лив, като гледаше от полето за търсене.

Пристъпи напред, натисна бутона за свързване и свали ръката си, за да може да чуе звъненето на другия телефон. Чу нещо пред себе си.

Наклони глава и се заслуша. Звукът се чу отново долу на земята, сред цветята, и погледът му долови слабо движение. Приличаше на бръмчене на земна пчела. Корнилиъс клекна и бръкна сред меките цветчета. Пръстите му докоснаха пластмасата на телефон. Той завибрира отново, докато го вдигаше. От собствения си телефон чу механичен глас, подканваш го да остави съобщение. Прекъсна и отвори менюто на телефона на Лив, за да провери списъка на разговорите, телефонния указател и текстовите съобщения. Всички те бяха празни.

Някой бе изтрил паметта на телефона и го беше зарязал.

 

 

Мириам гледаше как брадатият мъж бързо се отдалечава. Видя го да спира до отсрещната стена, да разговаря с друг мъж и да гледа в нещо като малък лаптоп. Гейбриъл беше прав. Наистина следяха телефонния сигнал на момичето.

Бръкна в джоба си и извади собствения си телефон. Тръгна към редицата спа центрове, по-далеч от мъжете с лаптопа. Изключи телефона си, замисли се дали да не го изхвърли в някое кошче покрай стената на рова, но го прибра и реши вместо това да се махне от града за няколко дни. Винаги можеше да се отърве от апарата — в зависимост от това как се развият нещата. Поне момичето вече беше в безопасност. Това бе най-важното.

 

 

Моторът ръмжеше по тесните улички. Лив нямаше шлем и вятърът развяваше косата й, докато седеше на задната седалка, вкопчила се в Гейбриъл. Усещаше здравото му тяло под дрехите и краката й неволно се стягаха около него на всеки завой и неравност. Ароматът, който бе усетила така силно при първата им среща преди по-малко от денонощие, отново я обгърна в потока топъл следобеден въздух. Сега, докато се съпротивляваше на желанието да отпусне глава върху широките му рамене, Лив осъзна, че това не е одеколон, а естествената му миризма. Беше превъзходна.

Нямаше представа накъде отиват, как може да се свърже с когото и да било без телефон, не знаеше нищо за мъжа, в когото се притискаше. Въпреки това се чувстваше странно сигурно за първи път от дни. Нещо в настоятелната му енергичност я завладяваше и й заповядваше да тръгне с него. Караше я да се чувства така, сякаш всичко, което искаше от нея, бе за самата нея, а не за него. Сякаш единствената му грижа бе нейната безопасност. Освен това той бе един от мала. И ако онова, за което бяха говорили с руиноложката, бе вярно, най-малкото, което можеше да направи, бе да се отдаде на вярата и да тръгне в посоката, която й бе показал брат й.

„Пък и — помисли си тя, докато минаваха през Западната порта и се вляха в трафика по вътрешния кръг, преди да се насочат към покрайнините на града, — какво друго ми остава?“