Саймън Тойн
Sanctus (126)

126.

Телефонът млъкна и Аркадиан погледна дисплея. Сигналът беше изчезнал. Намръщи се — отчасти от досада, отчасти заради онова, което току-що му беше казала дежурната. Погледна окървавеното си рамо. Трябваше да иде в болница и да се обади и на жена си, за да не научава за всичко това от втора ръка, но успя единствено да съобщи за откраднатата кола. Откъм склада отново проехтя скръбен стон и той си даде сметка, че не е единственият, който се нуждае от лекарски грижи. Отиде до вратата и погледна навън.

Сцената, пред която се озова, сякаш бе взета от ренесансова картина на библейска мъка. Обезобразеното тяло на стареца лежеше на пода, покрито с дебел найлон, който блестеше като коприна под меката светлина на лампите. Гейбриъл беше коленичил до него, прегърнал майка си, която беше опряла глава на гърдите му. Катрин плачеше. Гейбриъл вдигна глава, погледна Аркадиан и попита с пресекнат от мъка глас:

— Колата?

— Знаят къде е — отвърна Аркадиан. — Всички полицейски коли имат предавател, за да могат да ги открият бързо, ако радиовръзката прекъсне. Дежурната каза, че предавателят на тази явно е повреден. Сякаш се движел по права линия през сградите и улиците на стария град, а после спрял. Право в средата на Цитаделата.

— Значи сме закъснели — каза Гейбриъл унило.

— Не — разнесе се задавен глас. Катрин вдигна глава и погледна Аркадиан. — Семките, които е погълнал монахът! Трябва да се погрижите да са на сигурно място.

Аркадиан се намръщи. Никой не би трябвало да знае за семките. Катрин като че ли усети смущението му и обясни:

— Смятаме, че те може би са Тайнството.

Аркадиан поклати глава.

— Но те са най-обикновени ябълкови семки. Анализирахме ги.

След думите му се възцари тежко мълчание. Дълги секунди никой не помръдна. Накрая Гейбриъл нежно целуна майка си по темето и се изправи.

— Щом не са семките, значи е момичето — каза той, докато минаваше покрай Аркадиан към офиса. — Тя е ключът към всичко. Още от самото начало. Смятам да я върна.

Наведе се, вдигна черния сак от пода и го сложи на най-близкото бюро.

— Нека аз се оправя с това — каза Аркадиан и погледна телефона, който вече имаше една чертичка. Натисна копчето за повторно набиране. — Ако е отвлечена и откарана в Цитаделата, не могат просто да го отрекат. Можем да се обърнем към специалния пълномощник и да упражним политически натиск. Да ги принудим да съдействат на разследването.

— Ще отрекат всичко — каза Гейбриъл, отвори сака и затършува вътре. — А и ще отнеме твърде много време. Тя ще е мъртва, преди някой политик да си размърда задника. Каза, че колата се движела, когато си говорил с диспечера. Това означава, че имат само двайсет минути преднина. Трябва да стигнем възможно най-бързо там и да я измъкнем.

— И как ще го направим?

Гейбриъл рязко се завъртя и нещо фрасна Аркадиан по ръката.

— Не ние — каза Гейбриъл.

Аркадиан погледна надолу. Видя спринцовката, стърчаща там, където го беше ударил Гейбриъл. Ахна смаяно и залитна назад, докато се мъчеше да махне спринцовката. Ръката му вече беше натежала. Блъсна се в стената и усети как краката му се подгъват. Гейбриъл пристъпи напред, хвана го и внимателно го сложи да седне на пода. Аркадиан се опита да заговори, но езикът му не се подчиняваше.

— Съжалявам — каза Гейбриъл.

Последната мисъл на Аркадиан бе, че раната в рамото вече не го боли.