Саймън Тойн
Sanctus (10)

10.

По средата между събиращата се долу тълпа и върха на Цитаделата игуменът седеше до червените въглени в камината, уморен от нощта, прекарана в очакване на новини, и гледаше човека, който току-що ги беше донесъл.

— Мислехме, че източната стена е непристъпна — завърши доклада Атанасий и ръката му поглади плешивото му теме.

— Е, поне научихме нещо тази нощ — въздъхна игуменът и погледна към големия прозорец. Слънцето започваше да осветява древните сини и зелени стъкла. Гледката не подобри настроението му. — И тъй — продължи той, — имаме си монах отстъпник, стоящ на самия връх на Цитаделата, разперил ръце в провокативен символ, който вече сигурно е видян от стотици туристи и Бог само знае от кой друг, а ние нито можем да го спрем, нито да го върнем.

— Да — каза Атанасий. — Но той не може да говори с никого, докато е там горе, а накрая ще му се наложи да се спусне. Къде другаде може да иде?

— В ада! — изръмжа игуменът. — И колкото по-скоро стане това, толкова по-добре за всички нас.

— Ситуацията, както я виждам, е следната… — упорито продължи Атанасий, който от дългия си опит знаеше, че най-добрият начин да се справи с раздразнението на игумена е просто да не му обръща внимание. — Той няма храна. Няма вода. Има само един начин да се спусне от върха и дори да изчака прикритието на нощта, инфрачервените камери ще го засекат веднага щом се окаже под най-горните бойници. Долу имаме сензори, а охраната отвън ще е готова да го задържи. Все пак той се намира в единствената постройка на света, от която никой никога не е успял да се измъкне.

Игуменът го изгледа странно, после за негов потрес каза:

— Не е вярно. Измъквали са се. Не наскоро, но се е случвало. При дълга история като нашата това е… неизбежно. Естествено, винаги са били залавяни и принудени да млъкнат — в името на Бога — заедно с всеки, изкарал лошия късмет да контактува с тях, докато са били извън тези стени. — Забеляза, че Атанасий пребледнява, и добави: — Тайнството трябва да бъде пазено.

Игуменът винаги бе съжалявал, че икономът му няма куража за по-сложните задължения на ордена. Именно затова Атанасий продължаваше да носи кафявото расо на нисшите гилдии вместо тъмнозеленото на ръкоположен sanctus. Но пък бе толкова ревностен и отдаден на службата си, че игуменът понякога забравяше, че така и не е научил тайната на планината и че голяма част от историята на Цитаделата му е неизвестна.

— За последно Тайнството е било изложено на опасност през Първата световна война — рече игуменът, взрян в изстиналите сиви въглени, сякаш върху тях бе записано миналото. — Един новоприет монах скочил през прозореца и преплувал рова. Оттогава ровът е източен. За щастие, не бил напълно посветен и все още не знаел тайната на нашия орден. Успял да стигне чак до окупираната Франция, преди да успеем да… да го настигнем. Бог е бил с нас. Когато сме се добрали до него, бойното поле вече ни било свършило работата.

Погледна Атанасий и добави:

— Но онези времена са били различни. Църквата е имала много съюзници, мълчанието се купувало лесно и пазенето на тайни не представлявало проблем; било преди интернет да даде възможност на всеки да изпраща за миг информация до милиарди хора. Днес няма начин да премълчим инцидент като този сега. Именно затова трябва да се погрижим той да не се случи.

Погледна отново към прозореца, който вече бе напълно осветен от утринното слънце. Изобразеният фазан сияеше в живи сини и зелени тонове — архаичен символ на Христос и на безсмъртието.

— Брат Самюъл знае нашата тайна — рече игуменът. — Следователно не бива да напуска тази планина.