Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Саймън Тойн

Заглавие: Sanctus

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 14.03.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-202-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5206

История

  1. — Добавяне

31.

Отдел „Убийства“ делеше място с отдел „Кражби“ на четвъртия етаж на нова стъклена сграда зад украсената каменна фасада на старото полицейско управление. Помещението бе голямо и шумно. Мъже по ризи седяха по бюрата и се люлееха в столовете си с риск да паднат по гръб, докато разговаряха на висок глас по телефони или помежду си.

Аркадиан седеше зад бюрото си, запушил едното си ухо, и се мъчеше да изслуша съобщението на телефонния секретар, с който се бе свързал. Женски глас. Американка. Говореше уверено. Директно. На двайсет и няколко, може би трийсет. Той затвори, без да остави съобщение. Човек никога не получава информация, като оставя съобщения. Най-добре е да продължиш да опитваш, докато онзи, на когото звъниш, не се поддаде на любопитството и не вдигне.

Сложи слушалката на вилката и натисна шпацията на клавиатурата, за да разкара скрийнсейвъра. На екрана се появиха снимките от масата за аутопсии. Той проследи с поглед белезите по тялото на мъртвия монах — странни линии и кръстове, образуващи в крайна сметка огромен въпросителен знак.

След аутопсията загадката около самоличността на монаха бе станала още по-голяма. Цитаделата все още не го признаваше за един от своите, а обичайните методи за идентифициране засега удряха на камък. Отпечатъците от пръстите не фигурираха в никакви бази данни. Същото се отнасяше за зъбната картина. ДНК профилът му още се изясняваше в лабораториите, но освен ако мъртвецът не бе задържан за сексуално престъпление, убийство или някаква терористична дейност, едва ли щеше да се появи нещо и по това направление. А шефът на Аркадиан започваше да го натиска за доклад за постигнатото; искаше случаят да приключи. Аркадиан споделяше желанията му, но нямаше намерението да замаже нещата. Този монах беше член на някаква организация. И работата бе да открие коя е тя.

Погледна часовника на стената. Минаваше един следобед. Жена му би трябвало току-що да се е върнала от училището, в което помагаше три пъти седмично. Набра домашния си номер и докато чакаше, щракна иконата в долния ляв ъгъл на екрана, за да отвори браузъра.

Жена му отговори на третото позвъняване. Изглеждаше задъхана.

— Аз съм — каза Аркадиан, докато набираше в полето за търсене Религия и Белези.

— Хееей — отвърна тя, като провлачи средната част на думата по начина, по който го правеше и когато я беше срещнал за първи път преди дванадесет години. — Прибираш ли се?

Аркадиан се намръщи на върнатите резултати — цели четиристотин трийсет и една хиляди.

— Още не — каза той, докато превърташе първата страница.

— Тогава защо се обаждаш, да будиш празните надежди на момичето ли?

— Просто исках да чуя гласа ти. Как беше работата?

— Уморителна. Пробвай да преподаваш английски на цяла стая деветгодишни малчугани. Четох им едно стихче поне сто пъти. Макар че накрая едно хлапе май можеше да го прави по-добре от мен.

По гласа й си личеше, че се усмихва. Винаги бе най-щастлива, когато прекарваше сутринта в пълна с деца стая. Тази мисъл малко го натъжи.

— Прилича ми на многознайко — отбеляза той. — Следващия път накарай него да чете на класа. Виж го как се справя под напрежение.

— Всъщност е момиче. Момичетата са по-умни от момчетата.

Аркадиан се усмихна.

— Може, но в крайна сметка се омъжвате за нас. Значи не сте чак толкова умни.

— Но пък после се развеждаме и прибираме всичките ви пари.

— Аз нямам никакви пари.

— О, ами… в такъв случай бих казала, че си в безопасност.

Той щракна върху един адрес и превъртя снимки на някакви чернокожи туземци с червени рани върху абаносовата плът. Нямаха паралели с белезите на монаха.

— Върху какво работиш? — попита тя. — Нещо отвратително ли?

— Да. Монахът.

— Откри ли вече кой е, или не можеш да говориш?

— Не мога да говоря, защото не знам. — Върна се на резултатите и отвори друга страница, посветена на стигмата — необяснения феномен, при който у съвсем обикновени хора се появяват рани, подобни на кръстните рани на Христос.

— Значи ще закъснееш?

— Още е много рано да се каже. Искат да приключа с този случай колкото се може по-скоро.

— Което означава „да“.

— Което означава „вероятно“.

— Ами… не се преуморявай.

— Няма. Седя си на бюрото и ровя из Гугъл.

— И после се прибери веднага.

— Винаги се прибирам веднага.

— Обичам те.

— И аз теб — прошепна той.

Огледа бръмчащото от разговори помещение. Повечето хора в него бяха или разведени, или на път да се разведат, но той знаеше, че подобно нещо никога няма да му се случи. Беше женен за жена си, не за работата. И дори този избор да означаваше, че никога не получаваше онези съблазнителни случаи, с които се изграждаше кариера и репутация, той нямаше нищо против. Не би разменил живота си нито за едното, нито за другото. Но пък в това самоубийство имаше нещо, което го караше да мисли, че е попаднал на нещо важно. Щракна напосоки върху един от сайтовете за стигмата и се зачете.

Сайтът бе доста академичен и съдържаше гъсто изписан сух текст, от време на време разнообразяван от някоя пикантна снимка на кървяща длан или стъпало, но никоя от тях не съответстваше на белезите върху тялото на монаха.

Аркадиан свали очилата и разтри отпечатъците, които оставяха върху носа му, когато ги носеше прекалено дълго — или иначе казано, всеки ден. Знаеше, че трябва да продължи с другите случаи, докато чака вест от Цитаделата или докато американката не вдигне телефона си, но случаят вече беше успял да му влезе под кожата — публичното мъченичество, ритуалните белези, фактът, че монахът сякаш не съществуваше официално.

Затвори браузъра и прекара следващите двадесет минути в описване на малобройните събрани факти, първоначалните си мисли и наблюдения в досието по случая. Когато приключи, прочете бележките си, после прерови снимките от аутопсията, докато не намери онази, която му трябваше.

Погледна отново тънката ивица кожа върху подноса. Светкавицата на апарата ясно открояваше дванайсетте грубо надраскани числа. Копира ги в мобилния си телефон, затвори досието, грабна сакото си от облегалката на стола и тръгна към вратата. Имаше нужда от малко въздух и нещо за хапване. Винаги мислеше по-добре в движение.

 

 

Два етажа по-долу, в един задръстен със стари досиета кабинет, нечия бледа ръка с лунички въведе хакната парола в компютъра на администратора, който работеше на смени и чието работно време започваше след два часа.

След кратка пауза мониторът оживя и окъпа тъмното помещение със студената си светлина. Стрелката се плъзна по екрана, намери иконата на сървъра и я отвори. Един пръст задвижи колелцето на мишката и превъртя папката с файловете, докато собственикът му не намери онова, което търсеше. Той бръкна под бюрото и включи флашка в компютъра. На работната площ се появи нова икона. Стрелката завлече досието на монаха върху нея и съдържанието му започна да се копира — докладът от аутопсията, снимките, записаните коментари, бележките на Аркадиан.

Всичко.