Саймън Тойн
Sanctus (32)

32.

Лив Адамсен се облегна на грубия ствол на единствения кипарис, който стърчеше на поляната до болницата, отметна глава и с наслада издиша цигарения дим към надвисналите над нея клони. През зеления балдахин се виждаше големият осветен кръст на покрива на сградата, подобно на някаква изкривена луна в бавно изсветляващото небе. Когато една дефектна луминесцентна лампа в него примигна, нещо проблесна върху кората на две-три педи над главата й. Тя се пресегна и го докосна предпазливо. Пръстите й се изцапаха с нещо лепкаво и миришещо на гора. Смола, при това много — прекалено много за едно здраво дърво.

Повдигна се на пръсти да огледа източника на сълзенето. Откри редица пукнатини и цепки в кората. Приличаше на често срещано заболяване на този тип дървета, несъмнено причинено от дългата суха и леденостудена зима. Беше забелязала същите признаци при кипарисите в градината на Бони и Майрън. Все по-топлите лета изсушаваха земята и отслабваха корените. Суровите студени периоди позволяваха на този и на други гниещи процеси да засегнат смъртоносно дори най-силните дървета. В началния стадий можеш да изрежеш засегнатите места, но доколкото можеше да прецени, за това дърво вече бе твърде късно.

Постави нежно длан върху кората и дръпна дълбоко от цигарата. Миризмата на смола се смеси с тютюневия дим. Представи си кипариса горящ насред поляната, клоните му се сгърчваха и почерняваха, гладните пламъци близваха червената смола, а тя кипеше и съскаше. Погледна смълчания паркинг, за да се увери, че все още е сама; видението я беше стреснало. Приписа го на разклатените си емоции и умората от наблюдаването на „естественото“ раждане, завършило с облечени в бели престилки хора, откарващи Бони към чакащата родилна зала. Поне двете бебета, момче и момиче, бяха живи и здрави. Не беше очаквала да пише точно такъв материал, но предполагаше, че ще свърши работа. Драмата определено си я имаше, при това в изобилие. Спомни си момента, когато би тревога.

После си спомни обаждането.

Караше с този телефон от години. Беше толкова стар, че едва можеше да прати текстово съобщение, та какво остава да прави снимки или да сърфира в интернет. Малцина знаеха, че го има. Още по-малко знаеха номера й. Превъртя наум съвсем краткия списък на онези, които го имаха.

След като започна работа в криминалния отдел, Лив беше възприела така наречената „вкъщи ли съм — няма ме“ система. Първата история, която трябваше да отрази, изискваше да преследва и да интервюира един особено безскрупулен адвокат, представляващ още по-безскрупулен местен строителен предприемач, съден от щата за няколко случая на подкупи за получаване на разрешителни за строеж. Беше оставила номера си на адвоката, за да й звънне. За съжаление, онзи, който й се обади, беше клиентът му. Когато телефонът иззвъня, тя се беше покатерила на една череша с ножица за подкастряне. Ругатните, с които я засипа онзи, едва не я накараха да падне от дървото, но Лив все пак успя да слезе, отиде в кухнята, взе писалка и хартия и записа всичко, което й бе казал предприемачът, дума по дума. Този инцидент и дословните цитати станаха крайъгълният камък на изпепеляващата статия, която написа за случая.

Та от този случай научи два ценни урока. Първият бе никога да не се страхува да участва пряко в историята, ако това е най-добрият начин да я разкаже; вторият — да е по-внимателна при подбора на хората, на които дава телефонния си номер. Купи си нов телефон и започна да го използва само за работа. Старият, с нова симкарта и номер, беше запазен изключително за приятели и близки. Сега Лив го извади, включи го и погледна екрана. Беше пропуснала само едно повикване. Нямаше оставени съобщения.

Отвори менюто и избра пропуснатото повикване. Онзи, който я търсеше, беше скрил номера си. Лив се намръщи. Доколкото помнеше, всеки, който знаеше този номер, фигурираше в телефонния й указател, за да го разпознае моментално. Дръпна за последен път от цигарата, стъпка я в мокрите иглички на земята и тръгна към болницата, за да се сбогува с човешката част от историята, която трябваше да събуди чисто човешки интерес.