Саймън Тойн
Sanctus (60)

60.

Оглушителният рев на перките се засили: двете хиляди конски сили захраниха двигателя на дясното крило и обърнаха самолета така, че задният товарен отвор се озова срещу вратата на склада.

Катрин гледаше как мъже с червени комбинезони тичешком напъхаха дървени клинове под големите колела на товарния C-123. Бяха го купили за щедрата сума от един долар от Бразилските авиолинии с уговорката, че организацията трябва да го направи годен за полет и да го изведе от военната база за тридесет дни, ако не искат да бъде използван като мишена. Машината беше в такова окаяно състояние, че едва успяха да спазят условията, но оттогава бе навъртяла над двадесет хиляди часа във въздуха.

Ревът на двигателите замря, водните пръски се разсеяха и задният люк се отвори. Катрин закрачи по мократа настилка, следвана от Беки и митническия служител, който придържаше фуражката си с едната си ръка и стискаше папка в другата. Беше взела Беки да провери дали всичко в натъпкания товарен отсек отговаря на описа и да разсее митничаря и наземния персонал с жизнената си младост и красота, докато дискретно не разтоварят най-ценната и нерегистрирана част от товара.

През последните няколко години Катрин беше виждала баща си много пъти, но никога в Руин. Беше твърде опасно, дори след толкова време. Вместо това тя летеше до Рио или се срещаха някъде другаде, за да прекарат няколко дни заедно, да обсъдят последните проекти на благотворителната организация, да сипят огън и жупел върху поредната стоварила се върху планетата злина и да пият добро уиски.

Изкачи рампата и впери поглед в големия фирмен знак върху тънката алуминиева кожа на първата палета. По-голямата част от товара бе азотен тор, дар от една голяма нефтохимическа компания, която искаше да успокои съвестта си за всички поразии, които бе направила на света. Катрин винаги се терзаеше при приемането на подобни дарения, но пък беше наясно, че хората, които в крайна сметка се облагодетелстват от тях, не се интересуват от подобни морални въпроси; единственото, което имаше значение за тях, бе земята, от която изкарваха прехраната си.

След няколко дни азотният тор щеше да се смесва със стерилния прах около едно село в Судан — ако суданското правителство им дадеше разрешение да отлетят там и ако Гейбриъл успееше да убеди местните водачи на въоръжени групировки да не го откраднат и да го превърнат в бомби. Беше постигнал добър напредък, преди Катрин да го повика тук. Сега трябваше да започне всичко отначало.

Беки и митничарят вече проверяваха серийните номера на сандъците. Зад тях тримата членове на екипажа заобиколиха крилото и се насочиха към опашката на самолета. Нужно бе усилие на волята да не ги зяпа. Изчака ги да излязат от периферното й зрение, след което се обърна и докато слизаше по товарната рампа, подхвърли през рамо:

— Ще кажа на водача на електрокара, че може да започва.

— Благодаря — отвърна митничарят, без да поглежда към нея.

Катрин тръгна към склада. Илкер преподреждаше някакви сандъци с комплекти за пречистване на вода. Катрин посочи към самолета и той вдигна палец, обърна електрокара и потегли към изхода. Катрин продължи между палетите към офиса в дъното.

Един от екипажа тъкмо си сипваше кафе от каната под телевизора до отсрещната стена. Обърна се и я погледна с огромна усмивка, от която силно загорялото му лице се покри с бръчки.

— Пилот Мигел Рамирес, на вашите услуги — каза той и потупа идентификационната карта на костюма си.

Катрин се хвърли през стаята, като едва не го събори в желанието си да го сграбчи в обятията си. Умората, грижите, травмите на току-що отминалия ден, тежестта на историята, която надвисваше над идващите дни — в момента всичко това бе забравено.

След деветдесет години изгнание Оскар де ла Круз най-сетне се бе върнал у дома.

Останаха прегърнати, докато телефонът на Катрин не пропя в джоба й и не развали магията. Тя се дръпна, целуна баща си по двете бузи и извади апарата. Оскар гледаше как лицето й се мръщи, докато чете току-що препратения имейл.

— Гейбриъл ли?

Катрин поклати глава.

— Момичето. В полицията е.

— Кой е източникът?

— Човек от сградата на централното управление.

— Достоверен ли е?

— Точен.

Оскар поклати глава.

— Не е същото.

Катрин сви рамене.

— Доставя ни информация при поискване и тя винаги е добра.

— И каква информация е доставял този източник в миналото?

— Полицейски досиета на всяко свързано с Църквата разследване през последните три години. Научихме за него от наш човек в журналистическите среди.

— Значи да приема, че не ни дава информацията от любов към каузата ни, така ли?

— Не. Дава ни я за пари.

Катрин отново погледна телефона, препрочете съобщението и си отбеляза времето на пристигането му. Ядоса се, че не го е видяла по-рано. Изчисти екрана и натисна бутон за бързо набиране. Запита се кога източникът й е изпратил информацията — преди или след като я е съобщил на Цитаделата. Нямаше кой знае какво значение. Хората, които се бяха опитали да отвлекат момичето, вече несъмнено бяха в течение и сигурно вече се прегрупираха.

Набирането на номера завърши.

Някъде в Руин зазвъня телефон.