Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Саймън Тойн

Заглавие: Sanctus

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 14.03.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-202-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5206

История

  1. — Добавяне

86.

Родригес гледаше как старият му живот минава покрай прозореца на таксито. Нови строежи върху някога пусти терени и червеникавокафяви блокове за хора, които не можеха да си позволят жилище в Манхатън или дори в Бруклин, така че трябваше да се задоволят с Южен Бронкс. Колкото повече наближаваха Дистрикт 16, толкова по-позната ставаше гледката. Новите пари все още не бяха стигнали до тези части — или поне онези, които се вписваха в данъчните декларации. А когато таксито стигна Хънтс Пойнт, Родригес имаше чувството, че изобщо не е заминавал.

Шофьорът спря на Гарисън авеню и се обърна.

— Аз съм дотук, приятел — каза от бронираната си клетка.

До адреса, който му бе дал Джей Джей, имаше още три пресечки. Родригес не каза нищо, просто плати, слезе и продължи пеша.

Кварталът можеше и да си е останал същият, но през годините на отсъствието си Родригес се бе превърнал в нещо друго. Предишния път, когато беше тук, животът му бе помрачен от страх и подозрения. А сега бе обгърнат от топлината на Божията светлина. Усещаше я върху гърба си, докато вървеше по мръсните улици. Другите също я долавяха — личеше си по начина, по който го гледаха. Дори дилърите по ъглите и надрусаните курви не се опитаха да му досаждат. Беше станал като онези, които е по-добре да избегнеш, като минеш от другата страна на улицата. Целенасочен човек. Уверен. Безстрашен. Опасен.

Мина покрай една изкорубена кола на трупчета и магазин със следи от пожар и метални кепенци на витрината. Спомни си, че лично той го беше подпалил. По онова време тук имаше пицария. Беше напъхал парцали през един счупен прозорец, после ги запали и гледаше от сенките, докато някакви типове не дойдоха и не ги изгасиха. Винаги бе обичал да гледа как горят разни неща. А ето че вече беше намерил пламък, който никога не угасва. Чувстваше чистотата му вътре в себе си, той осветяваше пътя му в това място на постоянен мрак.

Къщата изглеждаше пуста, което важеше за цялата улица, но той усети погледи, докато изкачваше стъпалата. Вратата се отвори, преди да стигне до нея. Някакво хлапе със суитчър надникна навън, огледа улицата, а после и него. Не се отмести да му направи път. Някъде отвътре се чуваше стрелба.

— Джей Джей вътре ли е? — попита Родригес.

— Пусни човека да влезе — изкрещя глас сред експлозиите.

Хлапето бавно премигна и се дръпна настрани.

Вътре къщата беше съвсем различна. Късият коридор водеше към стая, обзаведена с чисто нови мебели и електроника. Едната стена се заемаше от огромен аквариум, а другата — от плосък телевизор с размерите на брачно ложе. Някаква военна игра със специални ефекти и съраунд звук беше в разгара си. Двама мъже бяха вперили погледи в екраните, натискаха бутони и дърпаха спусъци. Истинските им оръжия лежаха до пепелник и лула с крек. Единият вдигна очи за миг, после отново насочи вниманието си към виртуалната бойна зона и изкрещя насред клането:

— Гили Родригес! Леле, ама че си брадясал! Заприличал си на Исус с мушама.

И се разсмя на собственото си остроумие.

Родригес само се усмихна, докато оглеждаше стария си приятел и виждаше само сянка на онова, което можеше да стане от него. От последната им среща Джей Джей беше отслабнал поне с петнайсет килограма и кожата му бе със същия сивкав оттенък като кожата на майка му, когато беше нагазила твърде дълбоко и прекалено далеч в живота, за да й пука. Имаше всички аксесоари на уличния успех — дрехи, банда и тъй нататък, но годините на улицата си бяха казали своето. Младостта му почти си беше отишла и светлината й помръкваше. Родригес му даваше още две години. Може би по-малко.

— Радвам се да те видя — каза той. — Изглеждаш добре, човече.

Джей Джей поклати тъжно глава.

— Не, трябва да си почина малко. Може би да си пусна брада, да се запозная с шивача ти. — Натисна паузата на контролера си и го подаде на хлапето до Родригес. — Поемай нататък — каза му. — Застреляй ми малко бели.

Надигна се от мекия кожен диван и застана пред Родригес.

— Човече — рече той и го изгледа отдолу. — Да не си пораснал?

Родригес поклати глава.

— Винаги съм си бил височък. Просто не си ме виждал от доста време.

Прегърнаха се, блъснаха се с рамене и се потупаха по гърбовете като в доброто старо време, после се дръпнаха и се заразглеждаха неловко един друг — защото доброто старо време вече го нямаше.

— Имаш ли нещо за мен? — попита Родригес.

Джей Джей бръкна в аквариума и извади мокра найлонова торба, скрита зад един висок корал.

— Доста екзотични вкусове имаш, приятел.

Родригес взе торбата и прегледа съдържанието й — „Глок 34“, резервен пълнител, заглушител „Еволюшън-9“ и малка пластмасова кутия с пистолет с широко дуло и дванадесет къси патрона, подобни на патрони за пушка.

— За какво ти е това? — попита Джей Джей. — Да не те е страх от тъмното?

— От нищо не ме е страх — рече Родригес и му метна дебела пачка банкноти.

Загледа как Джей Джей брои парите и нервно търка носа си на всеки няколко банкноти, сякаш го мъчи упорит сърбеж. Майката на Родригес също го правеше. Чешеше си носа, докато не го разрани. Погледна другите двама, които се стреляха с оръжия играчки, докато истинските лежаха на масата. Джей Джей определено нямаше да изкара още две години, освен ако не видеше светлината, водеща към спасението. Щеше да е късметлия, ако доживееше до Рождество.