Саймън Тойн
Sanctus (4)

4.

Хилядите години виелици и носещ киша вятър бяха изгладили скалата като стъкло и Самюъл не намираше почти никаква опора по дългия и мъчителен път до върха.

А към това се прибавяше и студът.

Освен че бе изгладил скалата, вятърът я беше и вледенил. Кожата на Самюъл замръзваше и залепваше за камъка, давайки му безценно сцепление за няколко мига, а после се отскубваше, откъсваше се от разранените му длани и колене. Вятърът го блъскаше, дърпаше расото му с невидими пръсти, опитваше се да го откъсне от скалата и да го запрати надолу към дебнещата в мрака смърт.

Стегнатото около дясната му китка въже жулеше кожата му непоносимо, но той продължаваше да го мята към малките издатини, до които иначе нямаше как да достигне. Всеки път дърпаше здраво, за да стегне примката около мижавата опора, като се молеше въжето да не се изхлузи или скъса, докато пропълзяваше няколко сантиметра по-нагоре.

Килията, от която бе избягал, се намираше близо до залата, в която се бе провело Тайнството, в най-горната част на Цитаделата. Колкото по-високо успееше да стигне, толкова по-малък бе рискът да могат да го достигнат от другите килии.

Скалата, досега твърда и гладка, изведнъж стана назъбена и трошлива, нацепена от студа, който бе калил гранитния пласт по-долу. Дълбоките цепнатини правеха катеренето по-лесно, но и безкрайно по-коварно. Опорите за ръцете и краката му се разпадаха неочаквано; надолу към ледения мрак се сипеха камъни. В страха и отчаянието си Самюъл забиваше дълбоко пръсти, лакти и колене в пукнатините; крайниците му издържаха тежестта на тялото, но за сметка на това се сдобиваха с нови драскотини и рани.

Нагоре и нагоре. Вятърът се засили, а наклонът стана обратен. Гравитацията, която досега му помагаше, вече се мъчеше да го отскубне от скалната стена. Камъкът се разтрошаваше под пръстите му и единственото, което го задържаше да не полети на хиляда стъпки надолу, бе въжето на китката му и твърдото убеждение, че не е извървял житейския си път.

Накрая, след сякаш безкрайното катерене, се пресегна за поредната опора… но вместо скала имаше само въздух. Свали малко ръка и дланта му напипа равна площадка.

Вкопчи се в ръба и се прекатери през него. Легна по корем на студения като самата смърт камък, определи пипнешком размерите на площадката и изпълзя в средата й. Вятърът го брулеше, искаше да го отнесе. Площадката не бе по-широка от килията, от която се бе измъкнал, но докато там бе безпомощен пленник, тук горе изпитваше онова чувство, което го спохождаше всеки път, когато покоряваше някой непристъпен връх — беше въодушевен, замаян и неизразимо свободен.