Саймън Тойн
Sanctus (101)

101.

След вечерня почти всички обитатели на планината отиваха в трапезариите и отец Тома не очакваше да намери много хора в библиотеката.

Мина през въздушния шлюз и втората врата се плъзна и го пусна в преддверието. Той погледна към малкото кръгове светлина в мрака с тъмната фигура на монах във всеки, подобна на готова да се излюпи попова лъжичка. Повечето бяха с черни раса — библиотекари, дошли да оправят безпорядъка, оставен от изследователите. После забеляза главния библиотекар седнал до входа на основната зала. Брат Малахия вдигна поглед към него и незабавно се изправи. Тома очакваше да го открие тук, но въпреки това крилете на страха запърхаха в гърдите му, докато го гледаше как върви към него. Тома не беше свикнал да пази тайни. Не му понасяха.

— Отец Тома — каза Малахия и се наведе заговорнически към него, — взех свитъците и табличките от праисторическата секция, както пожела.

— А, добре — отвърна Тома и усети напрежението в гласа си.

— Мога ли да попитам каква е целта на изваждането им?

— Да, разбира се — каза Тома, като се мъчеше да говори спокойно, дори небрежно. — Сензорите регистрираха някакви необичайни пикове във влагата в онази част на пещерата. Изолирах я в определен район и се нуждая от свободен достъп до лавиците, за да проверя резервоарите и да пусна диагностика на климатичната система. Просто предпазна мярка.

Очите на Малахия проблеснаха. Лично за него въвеждането на печатната преса беше върхът на технологичния напредък. Всичко по-късно само го озадачаваше.

— Разбирам — рече библиотекарят. — Уведоми ме, когато приключиш, за да се погрижа за връщането на текстовете.

— Разбира се — отвърна Тома. — Няма да отнеме много време. Ще пусна диагностиката веднага.

Поклони се, обърна се и тръгна небрежно — доколкото му позволяваше бясно препускащото сърце — към малката врата срещу входа. Отвори я и се вмъкна вътре.

Зад вратата имаше малко помещение с бюро, терминал и мъж с червеникавокафявото расо на страж.

— Добра вечер, братко — жизнерадостно поздрави Тома и продължи покрай него към вратата в отсрещната стена. — Някакви проблеми?

Стражът бавно поклати глава. Дъвчеше парче хляб, донесено му от някоя състрадателна душа.

— Добре — каза Тома и въведе код в контролното табло до вратата. — Ще пусна някои тестове на осветлението. Някои от проследяващите светлини изостават. Терминалът ти може да се изключи за кратко — добави той и посочи компютъра на бюрото. — Няма да отнеме много време.

Завъртя дръжката и изчезна в следващата стая, преди стражът да успее да отговори.

Тук въздухът беше прохладен и изпълнен с постоянното бръмчене на електроника, сякаш помещението бе пълно с насекоми. Всяка стена бе запълнена с лавици, съдържащи изкуствения мозък на системите за осветление, сигурност и климатична инсталация. Тома тръгна по коридора между проводници и охладени платки към работната станция в средата на дясната стена.

Влезе в системата, въведе администраторска парола и на плоския екран се появи план на библиотеката. Затрептяха малки точици, носещи се като тичинки на черния фон. Всяка отговаряше на някой от хората в библиотеката. Премести курсора на мишката върху една от тях и до нея се появи прозорец, който я идентифицира като брат Варава, един от библиотекарите. Отец Тома повтори процедурата с останалите точици, докато не откри нужната му. Светлинката блуждаеше из централната част на залата с римските текстове. Тома погледна нервно към вратата, макар да знаеше, че стражът не знае кода за достъп. След като се увери, че е сам, натисна едновременно три клавиша, отвори командна конзола и стартира малка програма, която бе написал на един отдалечен терминал. Екранът замръзна за момент, след което всички светлинки оживяха отново и се понесоха на черния фон както преди.

Свърши се.

Тома усети как потта избива по челото му въпреки хладния въздух в помещението. Пое дълбоко дъх няколко пъти, затвори командния модул и излезе.

— Всичко е наред, нали? — попита той и примижа към екрана на терминала.

Стражът кимна — устата му бе пълна с хляб и сирене и не можеше да говори.

— Добре — рече Тома, обърна се и побърза да излезе в преддверието, за да избегне нежелани разговори и въпроси.

Видя Атанасий да стои до коридора, водещ към по-старите текстове. Консултираше се с окачения на стената план, пръстът му проследяваше лабиринта от зали, гладкото му чело бе набръчкано от съсредоточаване. Отец Тома застана до него и също си даде вид, че разглежда картата.

— Намира се в римския отдел — каза тихо, обърна се и се отдалечи.

Атанасий изчака няколко секунди и го последва, без да сваля поглед от кръга светлина на приятеля си, навлизащ в безбрежния мрак на голямата библиотека на Руин.