Саймън Тойн
Sanctus (2)

2.

Девет етажа по-долу в стая, която бе толкова великолепна и пищно обзаведена, колкото килията бе гола и празна, друг мъж внимателно измиваше кръвта от своите току-що направени разрези.

Беше коленичил пред зейнала камина, сякаш се молеше. Дългата му коса и брада бяха посребрени от възрастта, а косата на темето му бе окапала и образуваше естествена тонзура. Зеленото му расо бе свалено до кръста.

Тялото му, макар и леко прегърбено от първите признаци на напредналата възраст, бе все още здраво и жилаво. Яките мускули играеха под кожата, докато мъжът потапяше муселиновата кърпа в медната купа пред себе си, внимателно изстискваше хладката вода и допираше плата до сълзящата си плът. Задържаше кърпата върху всяка рана за известно време, после повтаряше ритуала.

Когато разрезите по врата, ръцете и гърдите спряха да кървят, мъжът се изсуши с чисти меки кърпи, стана и полека нагласи расото на раменете си, доволен от успокояващото щипане на раните под грубия плат. Затвори светлосивите си очи, бледи почти като слюда, и пое дълбоко дъх. Винаги го обземаше спокойствие непосредствено след церемонията, чувство на задоволство, че е спазил най-великата традиция на древния си орден. Опита се да му се наслади колкото се може по-дълго, преди земните отговорности да го върнат отново към реалността на службата му.

Плахо почукване на вратата го изтръгна от унеса му.

Явно тази вечер блаженството му щеше да е недълговечно.

— Влез — каза той и посегна към въжения колан, преметнат върху облегалката на близкия стол.

Вратата се отвори и по резбованата й лакирана повърхност заиграха отблясъци от огъня. Един монах мълчаливо влезе в стаята и я затвори внимателно. Той също носеше зеленото расо и дългата коса и брада на древния орден.

— Братко игумене… — Гласът му бе тих, почти съзаклятнически. — Прости, че се натрапвам в този късен час… но сметнах, че трябва да научиш незабавно.

Сведе очи към пода, сякаш не беше сигурен как да продължи.

— Тогава незабавно ми кажи — изръмжа игуменът, докато препасваше колана и наместваше кръста — дървен, във формата на буквата Т — на гърдите си.

— Изгубихме брат Самюъл…

Игуменът замръзна.

— Какво искаш да кажеш? Умря ли?

— Не, братко игумене. Искам да кажа… не е в килията си.

Ръката на игумена стисна кръста толкова силно, че дървото се отпечата в дланта му. Логиката обаче бързо успокои страховете му и той отново се отпусна и каза:

— Сигурно е скочил. Претърсете района долу и приберете тялото, преди да го е открил някой.

— Прости ми, братко игумене — продължи монахът, все така взрян напрегнато в пода, — но вече претърсихме. Съобщихме на брат Атанасий веднага щом разбрахме, че Самюъл е изчезнал. Брат Атанасий се свърза с външните и те претърсиха подножието. Не откриха тялото му.

Спокойствието, на което се радваше игуменът допреди няколко минути, се изпари окончателно.

Тази нощ брат Самюъл бе посветен в sancti^[1], вътрешния кръг на техния орден — братство, което бе толкова тайно, че само живеещите в уединените коридори в планината знаеха, че все още съществува. Инициацията бе проведена по традиционния начин, като накрая разкриваше на подготвения монах древното Тайнство, свещената тайна, за чието пазене бе създаден орденът. По време на церемонията брат Самюъл се бе показал недостоен за това познание. Не за първи път се случваше монах да се окаже неподходящ в момента на откровението. Тайната, която се бяха нагърбили да пазят, бе могъща и опасна и независимо колко усърдно се бе готвил новакът, в решителния момент можеше просто да не издържи. За съжаление онези, които притежаваха познанието, но не можеха да понесат тежестта му, бяха опасни почти колкото самата тайна. В такива случаи бе по-безопасно, а може би и по-милосърдно, страданията на такъв човек да бъдат прекратени колкото се може по-бързо.

Такъв случай се бе оказал и брат Самюъл.

А сега беше изчезнал.

Докато се намираше на свобода, Тайнството бе изложено на опасност.

— Намерете го — нареди игуменът. — Претърсете отново, копайте, ако се наложи, но го намерете.

— Да, братко игумене.

— Освен ако оттук не са минали ангели и не са се смилили над окаяната му душа, той трябва да е паднал и трябва да е някъде наблизо. А ако не е паднал, трябва да е някъде в Цитаделата. Завардете всеки изход и претърсете всяко помещение, всяка порутена бойница и всяка зазидана тъмница, докато не намерите или брат Самюъл, или трупа на брат Самюъл. Разбра ли ме?

Изрита медната купа в камината. От нея изригна облак пара и изпълни въздуха с неприятна, остра миризма на метал. Монахът продължаваше да се взира в пода. Отчаяно копнееше да бъде освободен, но умът на игумена беше другаде.

Настроението на възрастния мъж сякаш се уталожи заедно със съскането и пламъците.

— Сигурно е скочил — най-сетне каза той. — Значи тялото му трябва да е някъде долу. Може да се е заплело в клоните на някое дърво. Може вятърът да го е отвял от планината и сега да лежи някъде, където не сме се сетили да търсим. Трябва обаче да го намерим, преди утрото да доведе първата група досадници.

— Както заповядаш.

Монахът се поклони и понечи да си тръгне, но потропване по вратата го стресна. Друг монах влезе самоуверено в стаята, без да чака позволението на игумена. Бе дребен и слаб, острите му черти и хлътналите му очи му придаваха измъчено интелигентен вид, сякаш разбираше повече, отколкото му се иска; в същото време, макар да носеше кафявото расо на administrata, най-нисшата гилдия в Цитаделата, от него лъхаше на спокоен авторитет. Това бе Атанасий, личният прислужник на игумена, който — за разлика от всички останали дългокоси и дългобради монаси — бе абсолютно плешив и гологлав от косопада, от който страдаше от седемгодишна възраст. Атанасий хвърли кос поглед към госта на игумена и бързо извърна очи. Според стриктните правила на Цитаделата зелените раса — sancti — бяха недосегаеми. Като иконом на игумена, на Атанасий понякога му се случваше да се сблъска с някой от тях, но всякаква форма на общуване бе абсолютно забранена.

— Прости за натрапването, братко игумене — каза Атанасий и прокара длан по гладкия си череп, както правеше, когато е притеснен. — Позволявам си да ти съобщя, че брат Самюъл е открит.

Игуменът се усмихна и разпери ръце, сякаш да прегърне с топлота новината, и каза доволно:

— Чудесно. Всичко отново е наред. Тайната е в безопасност, орденът ни също. Къде намерихте тялото?

Ръката на Атанасий продължаваше бавно да се плъзга по бледото теме.

— Не тялото… — Атанасий замълча за момент. — Брат Самюъл не е скочил от планината. А е излязъл. Намира се на четиристотин стъпки нагоре, по източната стена.

Ръцете на игумена се отпуснаха и изражението му отново стана мрачно.

Представи си гранитната стена, която се издигаше отвесно от ледниковата долина и играеше ролята на една от страните на свещената крепост. После махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение. Невъзможно е да се спусне по източната стена, а до зазоряване има още седем часа. Ще се умори много преди това и ще полети надолу към смъртта си. А дори ако по някакво чудо успее да стигне до подножието, нашите братя отвън ще го задържат. След такова спускане ще е изтощен и няма да може да окаже никаква съпротива.

— Да, братко игумене — каза Атанасий. — Но… — Продължаваше да приглажда несъществуващата си коса.

— Какво но? — рязко попита игуменът.

— Но брат Самюъл не се спуска. — Дланта на Атанасий най-сетне се отлепи от главата му. — Той се катери.