Саймън Тойн
Sanctus (33)

33.

Църквата, която заемаше едната страна на големия площад в стария град, следобед бе винаги оживена. Сякаш събираше тълпите, които се бяха мотали сутринта из тесните калдъръмени улички и бяха зяпали Цитаделата. Умореният посетител можеше да влезе в прохладната зала и моментално да намери отговор на неизречените си молби — дълги редици полирани дъбови пейки, предлагащи абсолютно безплатно място да седнеш и да размишляваш върху живота, вселената и колко неразумен може да е изборът на обувки. Църквата бе работеща, имаше служба веднъж дневно и два пъти в неделя, предлагаше причастие за онези, които го искаха, и изповед за нуждаещите се.

Именно в такова множество влезе един мъж, като забави за момент крачка, колкото да свали бейзболната си шапка в смътно припомнен жест на почит и да позволи на очите си да се настроят към сумрака след яркото слънце навън. Мразеше църквите — от тях го полазваха тръпки — но работата си беше работа.

Мина през групите туристи, взиращи се в извисяващи се колони, стъклописи и сводове — всички обърнали очи към небето, точно както го бяха замислили архитектите. Никой не си направи труда да го удостои с поглед.

Стигна отсрещния край на църквата и настроението му моментално се подобри. На пейката до спуснатите завеси седяха само няколко души. Той седна до последния грешник на опашката и зачака. Дойдоха и други хора и след малко някакъв чужденец го потупа по рамото и му посочи, че поредната кабинка се е освободила.

— Благодаря — отговори мъжът и посочи към ъгъла, като избягваше да погледне непознатия в очите. — Искам да използвам онази в края.

Туристът го погледна объркано.

— Влезте вие. Имам си свещеник, пред когото се изповядвам.

Чужденецът кимна и стана да влезе в кабинката, а мъжът се присви на пейката. Обикновено свободната му практика го отвеждаше в тъмните ъгълчета на някой бар или паркинг. Беше му шантаво да влиза в църква.

Още двама грешници излязоха, преди нужната му кабинка да се освободи. Той припряно стана и се вмъкна вътре, дръпна плътно завесата зад себе си и седна.

Беше тясно и тъмно, миришеше на тамян, пот и страх. Отдясно в дървения панел имаше малка квадратна решетка, малко по-ниско от нивото на главата.

— Какво си съгрешил, синко? — попита приглушен глас.

— Не знам точно — каза мъжът. — Вие ли сте брат Пийкок?

— Не — отвърна гласът. — Моля, изчакайте.

Мъжът зачака, заслушан в шепота на туристите и щракането на фотоапаратите. Звуците му приличаха на драскащите крака на бягащи насекоми. Нещо от другата страна на решетката се раздвижи и един тих глас каза:

— Аз съм пратеникът на брат Пийкок.

Мъжът се наведе напред.

— Прости ми, отче, защото съгреших.

— Какво имаш да изповядаш?

— Взех нещо от мястото, където работя. Нещо, което не е мое и което тревожи един брат от твоята църква.

— Това нещо у теб ли е?

Бледа ръка с лунички извади малък плик от вътрешен джоб.

— Да — каза мъжът.

— Добре. Нали разбираш, че целта на изповедта е да позволи на грешниците, влезли в Божия храм натоварени с греховете си, да излязат освободени от бремето?

Мъжът се усмихна и каза:

— Разбирам.

— Грехът ти не е тежък. Убеден съм, че ще получиш опрощението, което търсиш, ако сведеш глава пред Бог.

Решетката се вдигна, съвсем мъничко. Мъжът пъхна плика в процепа и усети леко подръпване, докато онзи от другата страна го вземаше. Последва кратка пауза. Мъжът чу как онзи отваря плика и проверява съдържанието му.

— Това ли е всичко, което взе?

— Всичко, което имаше за взимане преди час.

— Добре. Както вече казах, грехът ти не е тежък. Благославям те в името на Отца, Сина и Светия Дух. Можеш да смяташ греховете си за опростени, стига да останеш приятел на Църквата. А сега сведи отново глава пред Бог и Той ще награди верния си слуга.

В процепа се появи друг плик. Мъжът посегна и го взе. Процепът се затвори и онзи от другата страна стана и си тръгна толкова бързо, колкото бе дошъл.

В плика имаше дебела пачка неподписани пътнически чекове за по сто долара. Винаги му плащаха по този начин. Мъжът се усмихна доволно. Ако го бяха проследили (а знаеше, че не са), можеше да заяви, че са били забравени от някой турист. Освен това чековете не можеха да се проследят и вероятно бяха купени от някой с фалшиви документи от някое от многобройните обменни бюра по старите улици.

Прибра плика в джоба си, измъкна се от кабинката и мина покрай търпеливата опашка. Избягваше погледите на околните чак докато църквата не остана далеч зад него.