Саймън Тойн
Sanctus (16)

16.

Притиснал наръча документи към гърдите си, Атанасий почука на позлатената врата на покоите на игумена. Отговор не последва. Той се вмъкна вътре и за свое огромно облекчение откри, че стаята е празна. Това означаваше, че поне за момента няма да му се наложи да говори с игумена за това как е решен проблемът с брат Самюъл. Развръзката не му бе донесла радост. Брат Самюъл бе един от най-близките му приятели, преди да избере пътя на sancti и да изчезне завинаги в строго пазените и недостъпни горни етажи на планината. А ето че сега беше мъртъв.

Отиде до бюрото, остави документите на него и ги раздели на две купчини. Първата съдържаше последни сведения за нещата в Цитаделата — списък на провизии и график на работата по постоянните ремонти. Втората, много по-голяма, се състоеше от доклади за огромните интереси на Църквата отвъд стените на Цитаделата — последните археологически открития по целия свят, преглед на новоизлезлите богословски статии, резюмета на предложени за публикуване книги, понякога дори предложения за телевизионни предавания или документални филми. Основната информация идваше от различни официални организации, финансирани или изцяло притежавани от Църквата, но част от нея се осигуряваше от огромната мрежа неофициални информатори, които работеха тихомълком във всяка област и бяха част от традицията на Цитаделата, подобно на молитвите и проповедите, които изпълваха дните на братята.

Атанасий погледна най-горния лист. Беше доклад, изпратен от агент на име Кафзиел, един от най-добрите шпиони на Църквата. При разкопки на останките от храм в Сирия били открити фрагменти от древен ръкопис и той препоръчваше незабавно „П и И“ — придобиване и изследване, за да се изучи и неутрализира евентуалната заплаха, която може да се съдържа в него. Атанасий поклати глава. Поредната безценна антика несъмнено щеше да се озове заключена в сумрака на голямата библиотека. Чувствата му относно тази неизменна политика не бяха тайна в Цитаделата. В беседите си с брат Самюъл и отец Тома, човека, разработил и внедрил толкова много подобрения в библиотеката, той неведнъж беше посочвал, че събирането на познание и цензурирането на алтернативни идеи е знак за слабостта на Църквата в отворения съвременен свят. Тримата често бяха разговаряли за времето, когато огромните, трупани от векове знания на Цитаделата ще бъдат споделени с външния свят за доброто на Бог и на човечеството. После Самюъл избра да последва древния таен път на sancti и Атанасий неволно си помисли, че всичките им надежди са умрели с него. Всичко, с което бе свързан Самюъл през живота си в Цитаделата, щеше да бъде опетнено.

Сълзите опариха очите му, докато гледаше документите за деня и си представяше новините, които щяха да донесат те в близко бъдеще — безкрайни доклади относно падналия монах и как светът е възприел станалото. Обърна се и тръгна към позлатената врата, като бършеше очите си с ръка, излезе от покоите на игумена и отново се озова в лабиринта от коридори. Имаше нужда от някое уединено място, където да даде воля на чувствата си.

Макар и със сведена глава, той закрачи целенасочено по проветрените от климатичната инсталация тунели и скоро стигна до тясно, слабо осветено стълбище, което го изведе в тесен коридор под голямата катедрална пещера. От двете страни на коридора имаше врати, водещи към малки параклиси. В дъното, в нишата до една от вратите, гореше свещ — знак, че параклисът е зает. Атанасий отвори вратата, влезе и я затвори. Няколкото свещи, осветяващи помещението, трепнаха от въздушния полъх и светлината затанцува по ниския покрит със сажди таван и Т-образния кръст върху каменната лавица, изсечена в отсрещната страна. Пред кръста бе коленичил мъж в просто черно расо и се молеше.

Атанасий коленичи до него, после го сграбчи във внезапна отчаяна прегръдка и се разрида, притиснал лице в рамото му.

Останаха дълго така, без да кажат нито дума, отдадени на мъката си. Накрая Атанасий се дръпна и погледна кръглото бяло лице и интелигентните сини очи на отец Тома. Черната коса на отеца вече оредяваше и бе прошарена на слепоочията, бузите му блестяха от сълзи.

— Чувствам се така, сякаш всичко е изгубено.

— Ние сме още тук, братко Атанасие. Също и онова, което обсъждахме точно тук. Нищо не е изгубено.

Атанасий успя да се усмихне, стоплен от думите на приятеля си.

— И можем поне да запомним Самюъл такъв, какъвто бе в действителност — добави отец Тома. — Дори другите да не го направят.