Саймън Тойн
Sanctus (5)

5.

По това време на годината, пролетта, слънцето изгряваше над върховете на Таурус^[1], точно по протежение на широкия булевард през сърцето на града, където пътят около Цитаделата срещаше три древни улици, всяка ориентирана точно по посоките на света.

Със слънцето се надигна и скръбният глас на мюезина от джамията в източната част на града — призоваваше всички на молитва, както бе правил, откакто през седми век християнският град бе завладян от арабските войски.

Утрото доведе и първата група туристи: събраха се пред входа със сънени очи, кисели от ранното ставане и бързата закуска.

Докато се прозяваха и чакаха началото на поредния екскурзионен ден, плачът на мюезина утихна и остана само един звук, някак зловещ, звук, който сякаш излизаше иззад тежката дървена врата и се носеше по древните улици. Този звук пропълзя във всеки от туристите, събуди спотаените им страхове, накара очите им да запремигват и ръцете да започнат да придърпват палта и кожуси върху изнежените меки тела, които сякаш чак сега усетиха пронизващия студ на утрото. Звук като от рояк насекоми, събудили се в кухите недра на земята, или като стона на грамаден кораб, който се разцепва и потъва в мрачните води на бездънно море. Туристите се заспоглеждаха нервно, а звукът се понесе около тях — тътнежът на стотици дълбоки мъжки гласове, припяващи святи думи на отдавна забравен език.

Вратите изскърцаха и огромната решетка внезапно се размърда в каменната си рамка. Мощни електромотори, скрити в каменните зидове, за да запазят древния изглед, задвижиха макарите и стоманените въжета. Бръмченето на машините заглуши песента на монасите, а когато решетката най-сетне се вдигна догоре и вратите се отвориха широко, пеенето беше замряло.

Тълпата туристи бавно нахлу в тесните улички, водещи към най-старата крепост на света.

Минаха през сложния лабиринт застлани с калдъръм улички и продължиха покрай бани и къпални, където чудодейните лечебни води на Руин бяха оценени по достойнство много преди римляните да заимстват идеята за минералните бани; покрай оръжейници и ковачници, сега ресторанти и магазини за сувенири, продаващи граали, стъкленици с лечебна вода и свети разпятия, докато не стигнаха до централния площад, в единия край на който се издигаше огромната църква, единственият храм в целия комплекс, в който им бе позволено да влизат.

Някои от по-тъпите посетители спираха тук: гледаха високата фасада и се оплакваха на екскурзоводите, че Цитаделата изобщо не приличала на онова, което били видели в справочниците. А после, когато минеха през голямата порта в другия край на площада и завиеха зад последния ъгъл, замръзваха на място.

Огромна сива скала-замък се издигаше величествено пред тях с непристъпните си бастиони и грубо изсечени бойници. Проблясващите тук-там разноцветни стъкла на прозорците, подобни на инкрустирани в скалата скъпоценни камъни, бяха единственият намек за свещения характер на планината.