Саймън Тойн
Sanctus (147)

146.

Доктор Кулин последва първата количка зад завесата за преглед и се спря като закована. Работеше в спешното отделение повече от десет години, но никога не бе виждала подобно нещо. Тялото на мъжа беше покрито с разрези, очевидно нанесени нарочно, които пропиваха с кръв зелената материя на набързо разрязаното расо. Кръвта беше толкова много, че сякаш го бяха потопили в нея.

Обърна се към парамедика, който го беше докарал.

— Не ставаше ли дума за експлозия?

— Да. Взривът е пробил дупка в основата на планината. Този тип е от вътрешността на Цитаделата.

— Майтапиш се!

— Лично го измъкнах навън.

Доктор Кулин се наведе предпазливо и освети с фенерче окото на монаха.

— Чувате ли ме?

Главата му се люшна от една страна на друга, при което дълбокият разрез на шията се отвори и затвори противно, сякаш дишаше.

— Можете ли да ми кажете името си?

Той прошепна нещо, но тя не успя да го разбере. Наведе се още и усети дъха му в ухото си, когато той прошепна отново, нещо като „Ego sanctus…“^[1]. Нещастникът определено беше в делириум.

— Направихте ли нещо за спиране на кървенето? — попита тя, докато се изправяше.

— Затворихме раните и вливахме плазма, за да не се обезводни съвсем. Просто не спира.

— Кръвно?

— Шейсет и две на четиридесет и спада.

„Не е опасно ниско, но наближава границата.“

Сестрата прикрепи електроди към гърдите на пациента и сърдечният монитор оживя. Пулсът също изглеждаше твърде бавен. Доктор Кулин погледна отново раните. Нямаше признаци за съсирване. Може би беше болен от хемофилия. Суматохата покрай другите постъпващи я принуди да вземе бързо решение.

— Петстотин единици протромбин и двеста милиграма витамин К. И го зашийте по-живо, за да можем да започнем кръвопреливане. Ще му изтече цялата кръв, ако не побързаме.

Излезе в коридора. Парамедиците бутаха носилки с още трима монаси към дъното на отделението. И тримата губеха зашеметяващи количества кръв от рани, идентични с онези, които бе видяла току-що.

— Къде да оставим този пациент?

Гласът на парамедика я накара да се обърне. Погледна надолу и с облекчение видя, че на носилката не лежи монах.

— Ето тук — каза тя и посочи стената на коридора. Отделенията за преглед се пълнеха бързо, а тази жена като че ли нямаше кръвоизливи. Парамедикът спря носилката и я застопори.

— Какво имаме? — попита доктор Кулин, докато отваряше напукания почернял визьор на мотоциклетния шлем и насочваше лъча на фенерчето към дясното око на жената.

— Намерихме я в тунела — каза парамедикът. — Жизнените показатели са силни, но беше в безсъзнание и не дойде на себе си през целия път дотук.

Доктор Кулин освети лявото око. Зеницата се сви малко по-малко от тази на дясното.

— Направете й рентген — нареди тя. — Вероятна черепна фрактура. Не махайте шлема, докато не разберем с какво си имаме работа.

Докато откарваха носилката, входната врата се отвори и вкараха още двама окървавени монаси — със същите рани и същата огромна загуба на кръв.

„Какво става, по дяволите?“

Доктор Кулин отиде зад първата завеса, направи бърза преценка и предписа същата доза кръвосъсирващ агент. Чу друг доктор да вика по коридора за пет литра нулева положителна. Тръгна замаяно към следващата завеса и я дръпна. Очакваше я поредната изненада. Отново монах, който обаче не кървеше; стоеше до носилката, на която лежеше млада жена, държеше я за ръката и спореше със сестрата.

— Няма да я оставя!

По расото му имаше много кръв, макар и не колкото при другите монаси. Жената беше цялата окървавена, явно от голяма рана на шията. Доктор Кулин пристъпи към нея и дръпна яката на тениската й. Отдолу кожата беше изпоцапана с аленочервена кръв, но не се виждаха никакви рани.

— Състояние? — попита тя, докато търсеше източника на кръвотечението.

— Жизнените показатели са ниски, но стабилни — отвърна сестрата. — Кръвно осемдесет на петдесет.

Доктор Кулин се намръщи. Беше достатъчно ниско, за да говори за значителна загуба на кръв, но така и не можеше да види рана. Може би кръвта не беше нейна.

— Сложете я на система и следете кръвното. — Усмихна се на жената. Едва сега я разгледа по-добре. — Иначе изглеждаш наред.

За момент остана като хипнотизирана от почти неземно ярките й зелени очи, които се взираха в нея, после се овладя и се обърна към монаха.

— Добре съм… — почна той.

— Е, значи няма да имате нищо против да погледна.

Дръпна окървавените краища на разкъсания ръкав на расото и погледна окървавената плът. Източникът на неговото кървене беше ясен — гаден разрез на китката, несъмнено доста дълбок. Раната изглеждаше на няколко дни, ако можеше да се съди по степента на заздравяване, но въпреки това кръвта изглеждаше прясна.

— Какво се е случило? — попита доктор Кулин.

— Малко изгубих съзнание — отвърна монахът. — Ще оживея. Моля ви, имам въпрос. Да са докарвали една жена? Изглежда на около четиридесет. Черна коса, около метър шейсет и пет?

Доктор Кулин се сети за жената с мотоциклетния шлем и каза:

— Пратих я на рентген. — Някъде зад нея тревожно запищя монитор. — И тя малко е изгубила съзнание. Но не се безпокойте — мисля, че ще се оправи.