Саймън Тойн
Sanctus (51)

51.

„Клиника за котки, кучета и домашни любимци“ се намираше на ъгъла на „Благодат“ и „Опрощение“ в сърцето на Изгубения квартал. Само по себе си наличието на ветеринарно заведение в такава пропаднала и съмнителна част на града беше необичайно, но фактът, че зад матираните стъкла на фасадата светеше, бе още по-странен.

В кръговете, в които се движеше Кутлар, обикновено я наричаха „Клиниката за кучки“ — свидетелство за работата, която се вършеше там през малките часове. Повечето от тези процедури, за които не се изискваше медицинско досие и се плащаха в брой, се извършваха върху жени. В града нямаше сводник, който да не е използвал клиниката в един или друг момент за всевъзможни услуги, от набързо уреден нелегален аборт до подбиващи цените стерилизации, извършвани под маската на слагане на контрацептиви. Спиралите и хапчетата бавно усвоявани хормони бяха сравнително скъпи, затова стерилизацията беше по-изгодна. Повечето момичета научаваха за направеното им чак след години.

Клиниката предлагаше и други, по-специализирани услуги, тарифите за които бяха доста по-високи поради по-дългите срокове зад решетките, с които се санкционираха.

Кутлар никога досега не бе използвал това място. Нямаше домашни любимци и до неотдавна беше достатъчен късметлия предвид областта, в която работеше, да не прибягва до сделките под масата. Всичко това се бе променило на шибания от дъжда път за летището, когато деветмилиметровият куршум се бе сплескал при преминаването през вратата на микробуса и се бе разцепил на две, когато се заби в десния му крак. Едната половинка сега лежеше в металния поднос. Кутлар я погледна, усети как стомахът му се преобръща и се извърна. Видя отражението си във вратата на кабинета. Бръснатата му глава бе плувнала в пот и лъщеше на светлината на операционните лампи, хлътналите му очи приличаха на пусти сенки. Осъзна, че прилича на мъртвешка глава, потръпна и отмести поглед.

Лежеше на лявата си страна, подпрян на вдигнатата подпора на масата, докато един тлъст тип с бяла престилка и сивкава кожа продължаваше деликатното търсене на втората половина от куршума. От време на време Кутлар усещаше подръпване, чуваше звука на раздирана влажна плът и стомахът му се бунтуваше, но се бореше с гаденето, като се стараеше да диша равномерно — вдишване през носа, издишване през устата — и да се съсредоточи върху черния лабрадор, който се лигавеше щастливо от големия плакат на отсрещната стена.

Беше чул за клиниката от един познат, специализирал се във внос и износ на различни стоки, които по принцип трудно можеш да срещнеш в обявите. Той му бе казал, че докторът не икономисва болкоуспокояващите, стига да не му е паднало пердето и да не ги е изгълтал самият той. Дрънченето на метал върху метал оповести събирането на второто парче от куршума с първото.

— Това като че ли е по-голямата част от железарията — каза дебелакът с глас, който нямаше да изглежда не на място, ако беше излязъл от устата на някакъв продавач. — Сега трябва да дренирам раната и да я промия, за да махна евентуални по-дребни фрагменти. После мога да запечатам вените и да започна кърпенето.

Кутлар кимна и стисна зъби. Докторът взе пластмасова бутилка с тънка тръбичка на гърлото, стисна я с месестата си ръка и насочи струята студен физиологичен разтвор в червената бездна в горната част на бедрото му. Кутлар потръпна. Още беше вир-вода от дъжда. Заради мокрите дрехи и загубата на кръв започваше да трепери; може би за това донякъде допринасяше и посттравматичният стрес. Погледна отново плаката с щастливото псе, осъзна, че това е реклама за лечение на някакви глисти, и стомахът му отново се преобърна.

Помисли си за засадата на пътя и се опита да проумее къде се бяха оплескали нещата. Беше оставил първите двама при бюрото за наемане на коли до основното летище, след което бе продължил към другото с братовчед си Серко да остави кльощавия испанец, за да може да хване полета до Щатите.

Забелязаха тъмнокосия играч с шлифера малко след като го оставиха — до вратата за пристигащи, държеше табела с името на момичето. Приличаше на полицай, но беше сам. Останаха да го следят, докато момичето изведнъж не цъфна с някакъв полупразен полет от Лондон. Кутлар прецени положението и реши, че ще получат добър бонус, ако двамата със Серко скочат на онзи тип и приберат момичето, така че ги последваха навън. Почти им се отвори възможност да я отмъкнат още тогава, докато оня с шлифера отиде да вземе колата, а тя остана да пуши. Само че от другата страна на пътя имаше някакви типове от охраната — разкарваха скитници от автобусната спирка. Наложи се да изчакат. Последваха ги с микробуса. И решиха да ги засекат на пътя.

Планът бе прост. Той трябваше да се погрижи за тъмнокосия, докато Серко прехвърли момичето в микробуса. Лесно и приятно. Само дето шофьорът му се нахвърли толкова бързо, че го повали на земята и той изпусна пистолета. Докато успее да се изправи, проехтя изстрел. Кутлар се хвърли срещу мъжа, изрита пистолета от ръката му, след което се метна в микробуса и потегли. Само че момичето не беше вътре. Нито пък Серко. Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото и видя нещо да лежи на пътя. Тъкмо понечи да се върне, когато куршумите започнаха да се забиват в колата и направиха стъклото на сол. Разбра, че е прострелян, чак когато се опита да натисне спирачките и кракът му не помръдна. Връщането бе равносилно на самоубийство. Нямаше избор. Мъртвите не можеха да си уреждат сметките, били те братовчеди или не.

Някъде в чакалнята зазвъня телефон. Кутлар знаеше кой е. Запита се с колко ли време разполага, преди да се доберат до него. Беше изпълнявал странни поръчки за Църквата и в миналото, предимно сплашване и предаване на съобщения със закани. Но не и нещо такова. Не и отвличане. Не и работа, изискваща пистолет. Сумата обаче бе прекалено добра, за да откаже. Въпреки това смяташе да излезе от играта веднага след като докторът приключи, без значение какви са парите. Не искаше да свърши в ковчег. Слушаше звънящия телефон и му се искаше да не им беше казвал за клиниката. Не че бе имал кой знае какъв избор. По-възрастният тип изрично му беше казал къде да отидат, в случай че се стигне до жертви. Точно тази дума беше използвал — жертви. Трябваше да се откажат още тогава. Вече бе твърде късно. Най-малкото за Серко.

— Ще ви дам антибиотик за треската — каза дебелакът. — Ще свърши работа и като профилактика срещу евентуална инфекция.

Кутлар кимна. По скалпа му отново изби пот и потече по врата и гърба му. Носеше се слух, че докторът навремето практикувал съвсем почтено медицина, преди слабата воля и свободният достъп до морфин да си кажат тежката дума.

— Трябва да почивате — каза докторът. — Не се напрягайте, докато това не зарасне.

— Колко време? — изграчи Кутлар. Устата и езикът му бяха пресъхнали от новокаина или с каквото там го бяха напомпали.

Докторът отново погледна разръфаната червена дупка и започна да я изучава, сякаш бе някакъв рядък вид орхидея.

— Може би месец. Най-малко две седмици, преди изобщо да се опитвате да вървите с този крак.

Глас от прага стресна и двамата.

— Трябва да може да върви веднага, защото тръгва с нас.

Беше Корнилиъс. Подобните на восък петна по лицето му блестяха под лампите на операционната. Йохан влезе след него. Червените им мушамени анораци бяха лъскави от дъжда. Изглеждаха така, сякаш ги бяха потопили в кръв.

— Добре. — Дебелакът беше достатъчно благоразумен да не спори с клиентите си. — Ще го стегна здраво и ще му дам силни болкоуспокояващи.

Корнилиъс спря до масата и се наведе да огледа раната като истински познавач, преди докторът да започне да я превързва. Погледна Кутлар и му намигна, очите му се усмихнаха и в краищата им се събраха бръчици. Кутлар усети как нещо се размърда в студената безчувственост на крака му. Приятелят му бе прав — докторът наистина не пестеше хапчетата, но стените на новокаина започваха да се рушат и армията на болката се канеше да атакува.

Докторът приключи с превързването и взе спринцовка.

— Сега ще ви сложа малко морфин, а за по-късно ще ви дам хапчета.

Размазано червено петно профуча през операционната. В следващия миг Йохан бе сграбчил доктора и бе запушил устата му. Кървясалите очи се разшириха от ужас зад мръсните очила и един сопол направи мехур, когато докторът задиша тежко през носа. Корнилиъс измъкна спринцовката от месестите пръсти и я заби в ръката му през бялата престилка. Натисна буталото и ужасът в облещените очи се смени с изцъклена примиреност, когато опиатът попадна в кръвоносната система. Йохан замъкна доктора до един стол и го пусна да седне, а Корнилиъс намери нова ампула и отново напълни спринцовката. Заби я на същото място като преди и натисна буталото, докато не я изпразни.

— Tabula rasa — прошепна той на Кутлар. — Никакви свидетели.

Извади спринцовката от ръката на дебелака и пристъпи напред.

Кутлар щеше да побегне, ако кракът му ставаше за нещо, но знаеше, че е безполезно. Не би могъл да стигне и до вратата. Помисли си за лежащия на мокрия път Серко. Надяваше се тези безмилостни кучи синове, които и да са, поне да спипат убиеца и да му върнат услугата. Гледаше как спринцовката се приближава, лъскавата игла сочеше право към него. Върхът й бе розов от кръвта на доктора.

„Защо не смени иглата“ — помисли си Кутлар, преди да си даде сметка, че всъщност няма никакво значение.

— Трябва да се махаме оттук — каза Корнилиъс, взе салфетка от кутията на помощната маса и уви спринцовката в нея. — Можеш ли да вървиш?

Кутлар кимна. Отново пое дъх. Корнилиъс прибра спринцовката в джоба си, подхвана го и му помогна да стане. Кутлар усети как подутият му крак напира под стегнатата превръзка. Стаята се завъртя пред очите му. Опита се да направи крачка, но краката не му се подчиняваха. Последното, което видя, преди да изгуби съзнание, бе кучето от плаката — с блеснали очи, здраво и без никакви глисти.