Саймън Тойн
Sanctus (9)

9.

Катрин Ман водеше шестимата доброволци по склоновете западно от Руин, през една овощна градина, засадена за първи път сигурно още в края на Средновековието. Всички бяха с еднакви работни комбинезони от дебела бяла материя и с широкополи шапки с черни мрежи, спускащи се до раменете и скриващи лицата. В светлината на ранното утро приличаха на членове на древна друидска секта, тръгнали да правят жертвоприношение.

Катрин спря до един изправен варел, покрит с насмолен брезент, и започна да маха затискащите брезента камъни, а групата мълчаливо се нареди зад нея. Приповдигнатото настроение в микробуса, докато пътуваха из пустите улици преди зазоряване, отдавна се бе изпарило. Катрин махна последните камъни. Някой й подаде пушилката. Обикновено колкото по-топъл бе денят, толкова по-активни бяха пчелите и трябваше да се опушват. Въпреки засилващата се жега Катрин вече виждаше, че и този кошер е като другите. Отвътре не се чуваше бръмчене, а прелката — в случая суха червена тухла, бе празна.

За всеки случай тя вдуха малко пушек в долната част на кошера, после вдигна покривалото. Осем летви, поставени на равни разстояния върху ръба на варела. Съвсем прост кошер, от онези, които можеха да се направят от почти всеки изхвърлен непотребен съд, както бе случаят с този. Експедицията до овощната градина беше замислена като практическа демонстрация на основите на пчеларството — нещо, което участниците можеха да приложат в различните краища на света, където щяха да бъдат изпратени за следващата година. Но тази сутрин, докато проверяваха кошерите един след друг, обучението се превърна в сблъсък с нещо наистина смущаващо.

Катрин внимателно вдигна една от летвите и се обърна към групата. От летвата висеше восъчна пита с неправилна форма, в която почти нямаше мед; а до съвсем неотдавна кошерът бе сред най-продуктивните. Сега, ако не се брояха малкото новоизлюпени пчели, които пълзяха безцелно по питата, кошерът бе изоставен.

— Вирус? — предположи мъжки глас иззад една от мрежите.

— Не — отвърна Катрин. — Вижте…

Шестимата се събраха в полукръг пред нея.

— Ако кошерът е заразен от хроничен или остър паралитичен вирус, пчелите не могат да летят и измират около него. Вижте обаче земята.

Шест шапки се наклониха и огледаха мократа от роса трева в сянката на най-близката ябълка.

— Няма нищо. Погледнете и вътре в кошера.

Шапките се надигнаха и широките им периферии се опряха една в друга.

— Ако причината беше вирус, дъното на кошера щеше да е покрито с мъртви пчели. Те са като нас — когато са зле, се прибират у дома и се свиват долу, докато не се почувстват по-добре. Тук обаче няма никакви пчели. Просто са изчезнали. А има и още нещо.

Вдигна летвата още малко и посочи долната част на питата, където шестоъгълните клетки бяха покрити с мънички восъчни капачета.

— Неизлюпени ларви. Пчелите обикновено не изоставят кошера си, ако има още неизлюпени личинки.

— Тогава какво е станало?

Катрин нагласи питата в смълчания кошер и въздъхна:

— Не зная. Но се случва навсякъде. — Тръгна обратно към дъсчената барака в края на градината. — За същото нещо се съобщава от Северна Америка, Европа, чак до Тайван на изток. Засега никой не е успял да разбере каква е причината. Всички обаче са съгласни в едно — че положението става все по-лошо.

Стигна микробуса, свали си ръкавиците и ги пусна в празната пластмасова кутия, предназначена специално за тази цел. Всички последваха примера й.

— В Америка го наричат „разпадане на колониите“. Някои смятат, че това е краят на света. Айнщайн е казал, че ако пчелите изчезнат от лицето на земята, на нас ни остават само още четири години. Няма ли пчели, няма опрашване. Няма реколти. Няма храна. И няма човечество.

Дръпна ципа на защитната мрежа и свали шапката си. Лицето й беше овално, с бледа чиста кожа и тъмни, много тъмни очи. Около нея витаеше някаква неподвластна на времето, смътно аристократична атмосфера и Катрин редовно бе обект на фантазиите на младите доброволци, макар сигурно да беше по-възрастна от майките им. С другата си ръка разкопча шнолата си и остави гъстата коса с цвят на черен шоколад да падне свободно по раменете й.

— И какво се прави по въпроса?

Питащият — високо светлорусо момче от Средния запад — също тъкмо бе свалил мрежата и шапката си. Беше като повечето новаци, дошли да работят в благотворителната организация на Катрин — ревностен, лишен от цинизъм, пращящ от здраве и надежда, озарен от доброто в този свят. Катрин се запита как ли ще изглежда след една година в Судан, след като е гледал как деца бавно измират от глад, или в Сиера Леоне, докато увещава гладуващите селяни да не орат обработвани още от прадядовците им ниви, защото партизаните са заложили мини в тях.

— Правят се много проучвания и опити да се установи връзка между разпадането на колониите и генномодифицираните култури, новите видове пестициди на никотинова основа, глобалното затопляне, известните паразити и инфекции. Има дори теория, че сигналите на мобилните телефони объркват навигационните системи на пчелите и ги карат да губят ориентация.

Катрин дръпна ципа на комбинезона и го остави да се свлече на земята.

— А вие какво мислите?

Катрин погледна ревностния младеж и видя как лицето му започва да се смръщва — това момче май за пръв път разбираше, че не всичко на този свят е розово.

— О, не зная — каза и на него, и на всички. — Може да е комбинация от всички тези неща. Пчелите всъщност са доста просто устроени същества. Обществото им също е просто. И не е нужно много, за да обърка нещата. Те могат да се справят със стреса, но ако животът им стане прекалено сложен до точка, в която вече не могат да разпознаят обществото си, може би го напускат. Може би предпочитат да отлетят към сигурната смърт, отколкото да продължат да живеят в свят, който вече не са в състояние да разберат.

Огледа се. Всички бяха спрели да смъкват облеклата си, на младите им лица бе изписано безпокойство.

— О, изобщо не ме слушайте — каза Катрин, за да разведри атмосферата. — Просто прекарвам прекалено много време в Уикипедия. Освен това видяхте, че това не се случва с всички кошери. Повече от половината са пълни до пръсване. Хайде! — Плесна с ръце и моментално се почувства като възпитателка в детска градина, приканваща петгодишни хлапета да запеят песничка. — Имаме още много работа. Приберете облеклото и извадете инструментите. Трябва да сменим мъртвите кошери. — Вдигна капака на друга пластмасова кутия, оставена на тревата. — Тук има всичко необходимо. Инструменти, инструкции как да направите прост кошер, рамки и допълнителни летви. Не забравяйте обаче, че на терен ще трябва да правите кошери от онова, което успеете да съберете. И че няма да намерите кой знае какви материали. Хората, които нямат нищо, по принцип не изхвърлят нищо. А не можете да използвате материали от празните кошери. Ако някаква спора или паразит наистина е довел до смъртта на кошера, само ще пренесете бедствието на новото място.

Отвори вратата и седна зад волана. Трябваше да се държи на дистанция от доброволците. Повечето от тях идваха от добре образовани семейства от средната класа, което означаваше, че са добронамерени, но непрактични и склонни да изгубят часове в обсъждане как да направят нещо по най-добрия начин, вместо да се захванат за работа. Единственият начин да ги излекува от това бе да ги хвърли в дълбокото и да ги остави да се учат от собствените си грешки.

— След половин час ще проверя как сте се справили. Ако все пак ви потрябвам, потропайте по прозореца.

И затръшна вратата преди някой да успее да я попита нещо.

Чуваше глухото потракване на инструментите отвън и началото на многото предстоящи теоретични дискусии. Включи радиото. Ако ги слушаше за какво си говорят, рано или късно майката в нея щеше да я накара да им се притече на помощ, а това нямаше да е от полза за никого. Нямаше да е с тях, когато заминат.

Местната радиостанция заглуши доброволците с информация за пътната обстановка и последните новини. Катрин взе дебелата картонена папка от дясната седалка. На корицата имаше една-единствена дума — Ортус, изписана в центъра на четирилистна детелина. Папката представляваше сложен план за напояване и облагородяване на ивица пустиня, появила се след безогледното изсичане на гори в делтата на Амазонка. Днес трябваше да реши дали организацията й може да си позволи начинанието, или не. Сякаш всяка година все повече и повече части от света се нуждаеха от лечение, въпреки че събираните благотворителни средства непрекъснато набъбваха.

— И накрая — каза говорителят с леко развеселен тон, винаги запазван за свежа новина в края на сериозния материал, — ако днес се разходите до центъра на Руин, ви очаква голяма изненада, защото някакъв човек, облечен като монах, е успял да се изкатери на върха на Цитаделата.

Катрин погледна вграденото в таблото радио.

— В момента не сме сигурни дали това не е някаква реклама — продължи говорителят, — но мъжът бил забелязан тази сутрин малко след изгрев-слънце, а сега стои с разперени настрани ръце, подобно на… човешки кръст.

Инстинктите на Катрин се задействаха и тя завъртя ключа и превключи на скорост. Свали прозореца и подвикна:

— Трябва да ида до офиса. Ще се върна до един час.

Младежите я погледнаха и на лицата им се изписа леко безпокойство, че ги изоставя, но Катрин изобщо не го забеляза. Погледът й вече бе насочен към пролуката в живия плет, откъдето започваше черният път, водещ към шосето за Руин.