Саймън Тойн
Sanctus (85)

85.

Месинговата табела на стената оповестяваше, че в сградата се намират офисите на „Итаат Еден Кимсе“, преведено отдолу като „Руин Обзървър“. Шофьорът включи аварийните светлини и Лив му подаде телефона си и каза:

— Веднага ще пратя някого.

Най-старата рецепционистка на света я упъти към международната редакция на първия етаж. Веднага щом влезе в просторното помещение, Лив се почувства като у дома. Всяка редакция, в която бе влизала, изглеждаше точно като тази — ниски окачени тавани, разделени с прегради бюра, неонови лампи, които светеха ненатрапчиво и еднакво по всяко време на денонощието. Така и не бе спряла да се изумява на факта, че всички велики постижения на съвременната журналистика, всички политически клюки, награди „Пулицър“ и обогатяващи живота материали, които се изливаха ежедневно по вестникарските будки, се съставят в подобна безлична обстановка, която спокойно можеше да мине и за кантора на застрахователна компания.

Огледа безинтересното великолепие на офиса и се спря върху деловата жена с прическа от 40-те години на миналия век, която маршируваше към нея. Перфектно начервените й устни бяха разтеглени в усмивка. Изглеждаше така изпълнена с енергия, че ако изведнъж запееше или се впуснеше в танц, Лив изобщо нямаше да се изненада.

— Госпожица Адамсен? — Жената изпъна безупречно поддържаната си ръка в подобие на нацистки поздрав.

Почти хипнотизирана, Лив кимна и също протегна ръка.

— Аз съм Ала — каза видението, стисна ръката й, раздруса я и й я върна като продупчен билет. — Офис мениджър. — Гласът й бе изненадващо дълбок и гърлен и изобщо не съответстваше на порцелановата й външност. — Тъкмо уреждах одобрение за парите — добави тя, обърна се и я поведе през помещението.

— О. — Споменаването на пари върна Лив в реалността. — Долу чака такси и държи телефона ми като залог. Може ли някой да го освободи? Нямам абсолютно никакви пари.

Съвършените устни се свиха.

— Няма проблем — каза Ала с тон, който не оставяше съмнение, че има проблем. — За днес използвайте това. — Ръката с безупречен маникюр посочи едно празно бюро. — Но ако останете за по-дълго, ще трябва да го делите. Всички са дошли заради историята с Цитаделата. И вие ли?

— Ъ-ъ-ъ, не — отвърна Лив. — Подготвям… туристически материал.

— О! Добре, ето това, за което сте помолили. Ще ви донеса парите веднага щом намеря някой да подпише. Отивам… да платя таксито. — Завъртя се на елегантно токче. — А, да, шефът ви помоли да му се обадите — добави през рамо. — Наберете девет за външна линия.

Лив я загледа как се отдалечава, цялата енергия и целенасоченост. Ако беше филм, ролята й можеше да се изиграе от младата Катрин Хепбърн.

Огледа отделеното й бюро. Стандартен бежов компютър, телефон с много линии, кактус, измъчен до смърт от често поливане, и снимка в рамка на мъж на трийсет и няколко, наведен над жена, държаща на коляното си гърчещо се тригодишно момче. Хлапето беше миниатюрно копие на мъжа. Лив се запита чие ли е бюрото; най-вероятно на мъжа. Имаше доста сдържан вид. А който и да обитаваше това бюро, беше подозрително спретнат и прибран за журналист.

А може би пък Лив просто завиждаше.

Погледна замръзналата картина на радостния семеен живот. Долови пожара от емоции от снимката, свързващ тримата души с невидими, но неразрушими връзки. Беше като да прелистиш брошура за изумително красиво място за почивка, което сигурно никога няма да посетиш.

Откъсна поглед от снимката и взе бележника — от старомодните, с пружина в горната част. Отвори го и записа датата и местоположението си в началото на първата страница. В работата си често се сблъскваше с много неща едновременно и бе абсолютно задължително да може да свърже записките си с конкретно време и място.

Очерта контурите на човешко тяло и нанесе по памет белезите, които бе видяла на снимките от аутопсията. Приключи и се загледа рисунката. Всяка линия бе запис на страданията на брат й.

Обърна страницата и копира двойките букви и символите от семките, както и всяка дума, която бе успяла да получи дотук. Разгледа резултата и откри, че непрекъснато се спира върху две конкретни думи: SAM по очевидни причини и ASK^[1], защото се набиваше на очи. Беше един от малкото глаголи и й приличаше на заповед.

Професорът от колежа й бе казал, че цялата журналистика се свежда до тази дума. И че разликата между добрия и лошия репортер е просто в способността да зададеш правилния въпрос. Освен това я бе посъветвал, ако й се случи да се оплете в някоя тема, да задава четирите К и единия З въпроси и да се съсредоточи върху липсващите отговори.

Обърна нова страница и записа:

Кой — Самюъл

Какво — Самоубийство

Кога — Вчера сутринта, около 8:30 местно време

Къде — Цитаделата, град Руин

Защо —

Последният въпрос чакаше отговора си. Защо го беше направил? При други обстоятелства щеше да издири и интервюира всеки, който е разговарял с жертвата преди смъртта й, но Аркадиан бе казал, че това е невъзможно. От Цитаделата не разговаряха с никого. Мълчанието бе в центъра на всичко.

— Ето — внезапно я прекъсна секретарката. Носеше телефона на Лив и издут плик. — Взех двадесет лири, за да платя на таксито. Разписката е вътре. Подпишете, ако обичате… — Поднесе й разписка с индиго между страниците.

Лив подписа и включи зарядното в контакта. Екранът светна и се появи иконата за зареждане.

— Кажете, с кого трябва да говоря, за да науча повече за миналото на Цитаделата?

— С доктор Аната. Но тя е много заета покрай историята с монаха. Може би твърде заета, за да говори за… туристически материал…

Лив пое дълбоко дъх и се усмихна пресилено.

— Защо все пак не ми дадете координатите й? — Искаше й се да бе измислила по-завързана история. — Нищо не пречи поне да опитам.