Саймън Тойн
Sanctus (12)

12.

Катрин Ман вкара микробуса в малкия двор зад една голяма градска къща и паркира сред облак прах. Тази част в източния край на града все още се наричаше Районът на градините, макар че зелените площи, дали името му, отдавна бяха изчезнали. Все пак отзад около къщата имаше ореол на минало великолепие — изпод тъмните пластове мръсотия надничаше същият фин камък с меден цвят, от който бяха изградени църквата и по-голямата част от стария град.

Катрин слезе и мина покрай празната стойка за велосипеди до кладенеца, който някога бе осигурявал прясна вода. Сърцето й още туптеше развълнувано от няколкото разминавания в последния момент, докато бе карала през засилващия се сутрешен трафик. Извади ключодържателя, намери необходимия ключ, пъхна го в ключалката на задната врата и отвори.

След ярката светлина на пролетното слънце къщата бе прохладна и тъмна. Докато въвеждаше кода за изключване на алармата, вратата се затръшна зад нея. Тя забърза по сумрачния коридор към светлата приемна в предната част.

Редицата часовници на стената зад рецепцията показваше времето в Рио, Ню Йорк, Лондон, Делхи, Джакарта — навсякъде, където организацията имаше представителства. В Руин беше осем без четвърт — все още твърде рано за начало на работния ден. Спускащата се от елегантното дървено стълбище тишина потвърждаваше, че е сама. Тя тръгна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Пететажната къща бе тясна, в стила на повечето еднотипни средновековни сгради, стъпалата скърцаха под краката й, докато минаваше покрай офисите с врати от замъглено стъкло, които заемаха долните четири етажа. В края на стълбището имаше тежка бронирана врата. Катрин я отвори с мъка и влезе в квартирата си.

Прекрачването на прага бе като връщане в миналото. Стените бяха покрити с ламперия и боядисани в меко сиво, дневната бе обзаведена с изящни стари мебели. Единственият намек за сегашния век бе малкият плоскоекранен телевизор, кацнал на ниска китайска масичка в ъгъла.

Катрин грабна дистанционното от миндера, включи телевизора и отиде до вградената в отсрещната стена библиотека. Лавиците стигаха от пода до тавана и бяха пълни с най-доброто, което можеше да предложи литературата на деветнадесети век. Тя натисна гръбчето на подвързаното в черна агнешка кожа издание на „Джейн Еър“, чу се тихо щракане и долната част на библиотеката се отвори. В дълбокия шкаф имаше сейф, факс апарат, принтер — всички джунджурии на модерния живот. Най-долу върху купчина списания за интериор лежеше бинокълът, подарен й за тринадесетия й рожден ден при първото й посещение в Африка. Тя го взе и забърза обратно по подредения на шарки паркет към капандурата. Няколко гълъба се разлетяха, когато отвори и подаде глава навън. Червени керемиди и синьо небе прелетяха пред погледа й, докато насочваше бинокъла към черния монолит на по-малко от километър на запад. Зад нея телевизорът оживя и започна да излъчва в празното помещение края на някакво предаване за глобалното затопляне. Катрин опря лакти на перваза и внимателно насочи бинокъла към върха на Цитаделата.

Видя го.

Разперени ръце. Наведена глава.

Образът й бе познат открай време, само че изваян от камък и издигащ се на върха на друга планина на половин свят оттук. Още от дете знаеше какво означава. Сега, след поколения съвместни активни усилия да се даде старт на веригата събития, които щяха да променят съдбата на човечеството, всичко се случваше тук, пред очите й — при това от действията на един-единствен човек. Докато се опитваше да спре треперенето на ръцете си, чу говорителят да изрежда основните новини.

— През следващия половин час ще имаме новини от световната среща по промените в климата, ще се запознаем с последните резюмета за движението на световните пазари и ще разкажем как древната крепост в град Руин най-сетне бе превзета тази сутрин — според сведенията на върха й…

Катрин погледна още веднъж необичайната картина и седна пред телевизора, за да види как я кара останалата част от света.