Саймън Тойн
Sanctus (58)

58.

Два етажа по-долу една луничава ръка въведе потребителско име и парола, които даваха достъп до полицейската база данни. Екранът премигна и се стартира клиентът за електронна поща. Имаше седем нови съобщения. Шест бяха паметни бележки от отдела, а седмото — от някой си GARGOILE. Графата ОТНОСНО: беше празна. Човекът надникна нервно над монитора и отвори съобщението. То се състоеше от една-единствена дума: Зелено.

Унищожи съобщението, премахна всяка следа от него в мрежата и отвори командна конзола. На екрана се появи черен екран и го подкани отново да въведе име и парола. Той го направи, зарови се още по-дълбоко в Мрежата и започна да преглежда наскоро променените файлове.

GARGOILE беше сравнително проста програма, написана от самия него. Тя правеше задачата да следи състоянието на всяко досие, до което по принцип не би трябвало да има достъп, много, много по-лесна. Вместо да минава през досадния процес да прониква в централната база данни и ръчно да проверява за промени, можеше просто да прикачи програмата към архитектурата на всеки файл и при осъвременяването му GARGOILE автоматично го уведомяваше по електронната поща.

Намери досието на мъртвия монах, отвори го и започна да го прелиства. На двадесет и трета страница забеляза малък блок текст, подчертан от програмата с жълто-зелено. В него се говореше за задържането на някоя си Лив Адамсен след несвързаните й твърдения за опит за отвличане на летището. В момента се намираше горе, в стаята за разпити на четвъртия етаж. Там се намираха отделите „Кражби“ и „Убийства“. Човекът се намръщи. Не беше съвсем сигурен какво общо има всичко това с мъртвия монах.

Но пък…

Проблемът не беше негов.

И двете групи бяха поискали да им се докладва пряко за всяко ново развитие по делото. От къде на къде да играе ролята на контрольор?

Включи флашка в компютъра, копира детайлите и затвори досието, след което внимателно се върна през лабиринта на базата данни, затваряйки след себе си всички невидими врати, които беше използвал.

Когато се върна на работната площ, отвори някаква невинна електронна таблица за онези, които биха проявили любопитство да надзърнат към екрана, грабна палтото и телефона си и тръгна към вратата. Никога не изпращаше нищо от собствения си терминал, дори да е криптирано. Беше твърде рисковано, а той бе твърде предпазлив. Пък и зад ъгъла имаше интернет кафе, където сервитьорките си ги биваше, а кафето бе по-добро.