Саймън Тойн
Sanctus (52)

52.

Зазоряваше се.

Гейбриъл спря колата на шест метра от ръба на кариерата и изключи двигателя. Старата кариера беше издълбана в планинския хребет северно от града, в края на някогашен път, свързващ се с централния северен булевард на Руин. Над сто теглени от волове каруци минавали навремето по него дневно, натоварени с камък за града.

По-голямата част от строителния материал за църквата в центъра на Руин бе добита тук; същото се отнасяше и за северната и западната стени на града. Сега пътят беше погребан под гъста гора и натрупаната през вековете шума, от която тук-там подобно на счупена кост стърчеше по някоя разбита плоча — единственото напомняне, че някога е бил оживен. Кариерата се намираше на два и половина километра от най-близкия използван път и липсваше на съвременните карти; бе почти невъзможна за откриване дори посред бял ден, освен ако не знаеш къде да я търсиш.

Гейбриъл отиде до ръба и вдиша плътните първобитни миризми от потопа през нощта. На двадесет метра под него се стелеше килим от зелен жабуняк, покриващ повърхността на езеро, чиято дълбочина не можеше да се измери. Несъмнено беше доста дълбоко. Каменните кариери събираха вода като гигантски дъждовни резервоари. Ослуша се за рев на двигатели, кучешки лай, ръмжене на моторни резачки или нещо друго, което да издава присъствието на хора в района. Нищо.

След като се увери, че е сам, се върна при колата и отвори багажника. От него го погледнаха светлите невиждащи очи на мъртвеца. На гърдите му бе цъфнал голям розов цвят, в чийто център зееше черна дупка. Гейбриъл взе пистолета на мъртвия — „Глок“ калибър 22, любимото оръжие на наркодилъри, отрепки и на половината полиция на западния свят. В пълнителя имаше петнайсет патрона и още един в цевта. Гейбриъл претърси трупа и извади втори пистолет — къс „Смит и Уесън“ 40-и калибър с лек заряд. Наричаха модела „ситен и бавен“, тъй като по-малкото количество барут в гилзата означаваше, че куршумът лети сравнително бавно. Но пък нямаше и свръхзвуков гърмеж, така че шумът бе много по-малко — а това не беше зле, ако не искаш да привличаш прекалено много внимание към себе си. Убитият обаче не беше успял да стреля нито веднъж, а вече никога нямаше да му се отвори нова възможност.

Пресегна се през трупа и извади от багажника два черни сака. Остави ги на земята и отвори първия. Вътре имаше две големи бутилки белина. Изсипа цялото съдържание на едната върху тялото, като се погрижи да не пропусне местата, които бе докосвал, за да заличи собствените си следи. Втората бутилка бе предназначена за купето. Гейбриъл отвори задната врата.

На пода, отчасти скрита под седалката на шофьора, бе мешката на Лив. Гейбриъл я взе и я остави на земята, след което заля с белина всичко, до което се бе докосвал. После завъртя ключа на запалването и натисна бутоните на прозорците. Три от тях се спуснаха до долу. Четвъртият вече беше разбит. Той изля остатъка от белината върху волана, скоростния лост и седалката на шофьора и хвърли празната бутилка в купето. Извади оборудвания със заглушител SIG Р228 от кобура под мишницата си и стреля в пода, после затвори багажника и стреля през капака му.

Взе един паднал клон, счупи го на две и го занесе при колата. Превключи на скорост, след което натисна с пръчката газта, докато двигателят не заръмжа. Заби другия край в облегалката, увери се, че воланът е в централно положение, после с едно плавно движение освободи ръчната спирачка и отстъпи назад.

След пускането на амбреажа предните колела се завъртяха по меката земя. За момент автомобилът остана на място, после гумите зацепиха в камъка под гнилата шума и колата потегли напред. Гейбриъл я гледаше как набира скорост. След секунди колелата се озоваха във въздуха и реното изчезна. Гейбриъл го чу как се блъска в стената на кариерата, последва плясък и двигателят замлъкна завинаги.

Той отиде до ръба и погледна надолу. Колата беше преобърната, носеше се към центъра на езерото и потъваше — въздухът излизаше от пробития под. Гейбриъл продължи да я наблюдава, наклонил глава настрани като хищна птица, докато автомобилът не се скри под повърхността, оставяйки след себе си отслабващ поток от мехурчета и малко петно масло.

В тишината се чуваше пляскането на вълните в каменните стени — ставаше все по-слабо с избледняването на спомена за онова, което ги бе причинило. Накрая стана толкова тихо, че иззвъняването на телефона в джоба му прозвуча като сирена. Той го извади и го отвори, преди да иззвъни втори път, погледна дисплея и каза:

— Здравей, майко.

— Гейбриъл — каза Катрин Ман. — Вече започвах да се чудя къде си.

— Имаше проблем на летището. — Гейбриъл погледна към зелената вода. — След пристигането на момичето се появиха едни типове. Наложи се да поразчистя.

Последва пауза, докато майка му осмисляше чутото.

— Тя с теб ли е?

— Не. Но и с тях не е.

— Къде е тогава?

— На сигурно място. Вече сигурно е в полицията. След двайсет минути ще бъда в Руин. Ще я намеря.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нищо ми няма — отвърна той. — Не се безпокой за мен.

Затвори и прибра телефона в джоба си.

Изравни шумата там, където колелата я бяха разбъркали, после отиде до втория сак. Отвори го и извади две колела, няколко черни тръбни елемента и двигателя на преносимия мотоциклет, който бе използвал през по-голямата част от лятото по време на проекта в Судан. Рамката и двигателят с обем 100 кубически сантиметра бяха от алуминий, което правеше машината много лека, и всичко се сгъваше така, че човек можеше да натовари четири такива на кон и да ги откара до най-недостъпните райони на света. Нужни му бяха пет минути да сглоби мотоциклета.

Извади от сака черен шлем и прибра мешката на Лив и другия празен сак. Затвори ципа, преметна багажа през рамо и яхна машината. Натисна няколко пъти педала да вкара гориво в двигателя и той оживя. Всеки, който го чуеше, щеше да го вземе за някаква малка резачка. Гейбриъл обърна мотора, превключи на скорост и пое обратно по следите, оставени от автомобила.