Саймън Тойн
Sanctus (87)

87.

Д-р Мириам Аната седеше до машината за напитки в коридора на поредната местна телевизия. От джоба на сакото й (днес тъмносиво, но пак на райета — обичаше да мисли, че те са й запазената марка) зазвучаха тенекиените звуци на „Ода на радостта“.

По принцип трябваше да е изключила телефона си, но твърде много хора я търсеха за интервюта, а определено нямаше никакво желание да им дава повод да се обадят на някой друг. Бръкна да отговори, но по погрешка натисна бутона за прекъсване на връзката. Огледа се да види дали някой не е забелязал.

Насочи отново вниманието си към машината и я натъпка с достатъчно монети за бутилка студен чай, която се изтъркаля в паничката. Отвори я и пи жадно. Стоеше почти непрекъснато под горещите светлини на студията, откакто монахът беше полетял към смъртта си предишния ден. Не че имаше нещо против. Това бе чудесна възможност да увеличи продажбата на книгата й. Още отрано беше научила, че най-важното е да оформя отговорите според някоя от публикациите си. Така продуцентите не можеха да я редактират.

„Одата на радостта“ прозвуча отново и тя вдигна, преди да е свършила встъпителната част.

— Доктор Аната?

Жена. Американка или може би канадка — така и не се бе научила да прави разлика, но и двете страни бяха голям пазар за книгите й.

— Същата.

— Чудесно — продължи жената. — Вижте, знам, че сте заета, но наистина ми е нужна помощта ви за малко допълнителна информация.

— Това покана за интервю ли е?

— Ами… мисля, че да.

— За коя телевизия казахте, че работите?

Последва кратка пауза.

— Доктор Аната, не се обаждам от телевизия… Аз съм част от историята — каза Лив, преди да успее да си прехапе езика. — Аз… аз съм сестра на монаха.

Мириам замря. Не беше сигурна, че е чула правилно — нито че може да й повярва.

— Видях тялото му — продължи Лив. — Всъщност снимки. Изчезна, преди да успея да го видя с очите си. По него има някакви знаци, нещо като ритуални белези. Чудех се дали не бихте искали да ги видите и да ми кажете мнението си на експерт какво означават според вас.

При споменаването на белези главата на Мириам се замая.

— Разполагате ли със снимките? — прошепна тя.

— Не — каза Лив. — Но мога да ви покажа как изглеждат. Има и някои други неща. Неща, които може би са свързани с Тайнството.

Мириам се облегна тежко на машината.

— Какви неща?

— Може би ще е по-лесно да ви покажа.

— Разбира се.

— Кога сте свободна?

— В момента съм свободна. Намирам се в едно телевизионно студио недалеч от центъра. Вие къде сте?

Лив замълча. Не искаше да разкрива местоположението си на никого. Един приятел ченге навремето й беше казал, че най-доброто място за криене е тълпата. Трябваше й оживено публично място, някъде наблизо. Погледна вестника със снимката на Самюъл на върха на най-посещаваната древна атракция на света и каза:

— Да се срещнем при Цитаделата.