Саймън Тойн
Sanctus (107)

107.

Огромните пещерни зали на библиотеката сияеха в зелено и всички детайли се виждаха ясно. Стражът ускори крачка и извади пистолета от ръкава си. Въртеше глава наляво и надясно и търсеше по-светли петна, издаващи нечие присъствие. Не видя нито едно. Ослепително ярко блестяха единствено тънките водещи светлини, които продължаваха напред като фосфоресциращо изпарение и водеха към забранената зала.

Отне му по-малко от минута да стигне там.

Когато приближи началото на последния коридор, забави крачка, леко приклекна и спря. Облегна се на стената до входа. Подаде предпазливо глава. Погледна към залата.

Подовите светлини сияеха и ярката зелена линия сочеше към края на коридора. Той напрегна очи и затърси някакво движение в тъмното оттатък светлините.

Не видя нищо.

Тръгна към залата. Държеше пистолета в протегнатата си напред ръка. Главата му бе абсолютно неподвижна като на котка, дебнеща мишка.

Атанасий видя как водещите светлини помръкват само на някакви си шест стъпки от него. Беше се сврял в лавицата, опразнена по-рано по нареждане на отец Тома. Беше ниско до пода, срещу входа, с лице към залата.

Гледаше как тъмното петно се отдалечава. Положението на лавицата беше такова, че всеки вървящ по коридора към залата не можеше да го види; но всеки, който се движеше в обратната посока, щеше да го забележи моментално. Трябваше да се махне оттук, преди стражът да е погледнал назад.

Бавно се измъкна навън; ушите му усилваха всеки най-малък звук, погледът му не се откъсваше нито за миг от малкото тъмно петно, което продължаваше да пълзи бавно по тънката ивица светлина по пода.

Надигна се на колене. Изправи се. Направи крачка в безформения мрак към изхода, като стъпваше на пръсти като балетист, изпълнен с ужас, че и най-незначителното тътрене на сандал върху камък ще предупреди стража и ще му донесе внезапна и сигурна смърт.

Ръцете му продължаваха да шарят напред в тъмнината и търсеха ръба на прохода, който щеше да го изведе от коридора капан.

Направи втора крачка.

Трета.

Четвърта.

На петата ръката му докосна гладкия студен камък на стената. Едва не изпъшка от облекчение. После замръзна. Тъмното петно беше спряло в самия край на светлините. Атанасий плъзна длан по студения камък и чу изнервящо силното стържене на сухата си кожа. Представи си стража. В дъното на коридора. С оръжие в ръка. Взиращ се в залата. Колко време щеше да му е нужно да се обърне, след като се увери, че вътре няма жива душа? Докато въпросът се оформяше в главата му, дланта му намери ръба на стената. Пръстите му се свиха около него и го издърпаха през входа в залата със свещените текстове.

Всяка фибра от тялото му крещеше да си плюе на петите, но Атанасий знаеше, че залата, в която се намира, е дълга цели двадесет стъпки. Всеки звук тук щеше да стигне до коридора, от който току-що се беше измъкнал. Трябваше да се движи безшумно. Пристъпваше колкото се може по-бързо и тихо, наясно, че някъде в мрака зад него стои човек с оръжие, който може да вижда в тъмното.

Ударите на сърцето му отмерваха ритъма на крачките, докато бързаше през черната зала към изхода. Погледът му бе прикован към светлините на пода и той беше така погълнат от мисли за онова, което беше зад него, че забеляза приближаващото сияние чак в последния момент.

Стигна края на залата и го видя — слаба светлина по пода и стената на прохода, в който се канеше да се шмугне. Замръзна на място. Някой идваше. Сиянието се засилваше.

Нямаше време да се скрие.

Нямаше къде да се скрие.

Оставаше му само да стои и да гледа как носителят на ореола се показа на ъгъла и грейна като свръхнова на по-малко от три метра от него. Беше отец Малахия, който несъмнено бе тръгнал да провери какво става в забранената зала.

Атанасий понечи да вдигне ръце в знак, че се предава. Очакваше всеки миг библиотекарят да вдигне очи, да го види и да извика стража. Но не се случи нищо. Малахия продължи да се взира в земята, острото му лице бе напрегнато и замислено, а светлият му ореол изглеждаше като комета в пропитите с мрак очи на Атанасий. Малахия продължи през залата и изчезна в коридора, от който току-що се беше измъкнал Атанасий.

Вцепененият Атанасий продължи да се взира в него още няколко мига, а очите му отново привикваха към мрака, който току-що бе спасил живота му.

После се обърна. И побягна.