Саймън Тойн
Sanctus (84)

84.

В Ню Йорк беше студено — по-студено, отколкото си спомняше Родригес. Сложи си червения мушамен анорак веднага щом слезе от самолета. Докато вървеше през залата за пристигащи, телефонът завибрира в джоба му. Погледна новата информация — някъде в Нюарк, домашен адрес, доколкото можеше да прецени.

Огледа се за вестникарска сергия или книжарница. Старият летателен център на „Транс Уърлд Еърлайнс“ беше целият заоблени ръбове и елегантни криви линии. Приличаше по-скоро на творение на гигантски буболечки, отколкото на бюрократи и работници. Забеляза книжарница „Барнс и Нобъл“.

Последният път, когато бе стъпвал тук, беше преди шест години. Тогава си мислеше, че напуска завинаги страната и стария си живот. А ето че сега отново бе тук и отново се готвеше да се заеме с нещо сходно с някогашните си занимания. Затвори съобщението и набра запомнен наизуст номер. Нямаше представа дали все още е валиден, нито дали човекът, с когото се опитва да се свърже, е мъртъв, или зад решетките. Телефонът се свърза, докато Родригес влизаше в книжарницата и минаваше покрай лавиците с готварски книги на знаменитости и книжлета с тъпи заглавия.

— Ало?

Гласът звучеше като шумолене на суха хартия. На заден фон се чуваше пуснат телевизор; някакви хора викаха гневно, други аплодираха възторжено.

— Госпожа Бароу? — Беше стигнал до лавицата с градските пътеводители.

— Кой се обажда? — Тонът беше предпазлив.

— Гилермо — каза той със стария си уличен акцент, който сега му прозвуча странно. — Гилермо Родригес. Обикновено ми викаха Гил. Стар приятел съм на Джей Джей, госпожо Б. Отсъствах известно време. Ще се радвам да се видя с него, ако още е наоколо.

Настъпи пауза, запълнена с още телевизионни аплодисменти и окуражителни викове. Май беше „Спрингър“ или „Рики Лейк“. Беше забравил, че съществуват подобни предавания.

— Хлапето на Лорета! — ненадейно възкликна жената. — Живееше в онзи двустаен апартамент на Тули стрийт.

— Точно така, госпожо Б. Хлапето на Лорета.

— От доста време не съм я виждала.

Пред очите му проблесна картина. Опъната кожа върху крехки кости. Тръби, вкарващи лекарства в дупките на ръцете, през които обикновено влизаше дрогата.

— Тя умря, госпожо Бароу — каза той. — Преди седем години.

— О, нима? Много съжалявам, синко. Беше приятна дама, макар да имаше някои недостатъци.

— Благодаря — каза той. Знаеше какво има предвид.

Резките гласове от телевизора отново изпълниха тишината, докато Родригес не започна да се чуди дали не е забравила, че е на телефона.

— Виж какво, синко, дай ми номера си — каза тя. — Ще го предам на Джейсън. Ако иска да говори с теб, ще ти звънне.

Родригес се усмихна.

— Благодаря, госпожо Бароу. Много мило от ваша страна.

Даде й номера си и тя затвори насред поредните му благодарности. Родригес грабна една карта на Нюарк и тръгна към касата. Телефонът му иззвъня, докато прибираше рестото. Благодари на касиерката и излезе.

— Гил? Ти ли си, пич?

— Да, Джей Джей. Аз съм, мой човек.

— Жестоко! Гили Родригес. — В гласа се долавяше огромна усмивка. — Чух, че си се включил в Божията команда.

— Няма такива работи, човече. Просто ме хвана липсата за известно време…

Остави мълчанието да се проточи. В стария му живот „да те хване липсата“ обикновено означаваше да си в кафеза.

— И сега къде си се установил?

— В Куинс. Захванах се с това-онова, знаеш как са нещата. Просто трябва отново да вляза в играта.

— Така ли? — Тонът на Джей Джей стана предпазлив, точно като на баба му. — Какво ти трябва?

Гилермо си помисли за прочетеното по време на полета — как писанията на еретиците били пречистени в пламъците на tabula rasa.

— Можеш ли да ме уредиш с нещо по-така… специализирано?

— Мога да те уредя с каквото поискаш, стига да имаш мангизи.

— Да — каза Родригес, докато буташе вратата и излизаше в мразовитата нюйоркска утрин. — Имам мангизи.