Саймън Тойн
Sanctus (122)

122.

— Оставете ни! — каза игуменът.

Аптекарите вдигнаха глави, изненадани от заповедта на човек, различен от господаря им, та бил той и игуменът. Станаха неуверено, като поглеждаха ту към прелата, ту към животоподдържащите машини, ту към властно застаналия на прага игумен.

— Аз съм господарят тук — зашушна сухият глас на прелата някъде от гнездото бели завивки. — Не го забравяй.

— Прости ми, отче — каза игуменът, — но имам спешни новини… относно Тайнството.

Аптекарите продължаваха да чакат.

— Излезте — каза им прелатът.

Игуменът ги гледаше, докато проверяваха апаратите и как после излизат.

— Приближи се — чу се гласът на прелата от тъмното. — Искам да видя лицето ти.

Игуменът тръгна към леглото и спря до изоставените от привиденията машини.

— Съжалявам, че идвам без предупреждение — каза той и намали звука на животоподдържащия монитор, — но с Тайнството се случва нещо. Нещо необичайно.

Застана до леглото на прелата и моментално бе пронизан от острите му черни очи.

— И това има ли нещо общо с тримата carmina, които не могат да бъдат открити в планината?

Игуменът се усмихна и каза спокойно:

— А, това ли?

— Да, това. — Зад гнева на прелата кипеше изненадваща енергия.

— Точно това бих искал да обсъдим.

Игуменът го погледна. Прелатът се беше състарил още повече през няколкото часа, откакто го беше видял за последен път. Жизнената му сила бе почти свършила, способността да се възстановява — почти изчерпана.

— Току-що получих вест, че са открили сестрата на брат Самюъл — каза той, наблюдаваше реакцията на прелата. — Наредих да я докарат тук, в Цитаделата. При мен.

Съвсем слаб намек за руменина докосна ледената кожа на лицето на стареца.

— Подобаващо е да изчакаш да станеш прелат, преди да започнеш да се държиш като такъв.

— Прости ми — каза игуменът и се пресегна, сякаш искаше внимателно да махне кичур коса от очите на прелата. — Но понякога човек трябва да действа като лидер, за да стане лидер.

Взе една възглавница и я притисна с голямата си длан върху лицето на прелата. С другата си ръка стисна китките му, за да не могат ноктестите пръсти да го одраскат. Чу зад себе си слабата аларма на един от мониторите, регистрирал опасна промяна в жизнените показатели на стареца. Игуменът погледна към вратата и се заслуша за приближаващи стъпки. Всичко беше спокойно. Продължи да държи прелата, докато кокалестите му ръце не се отпуснаха, след което махна възглавницата. Очите на стареца се взираха към мрака над главата му, долната челюст беше провиснала. Игуменът отиде до животоподдържащата машина и увеличи звука. Алармата нададе вой.

— Помощ! Бързо! — извика игуменът и се завтече към леглото.

От площадката се чуха забързани стъпки, вратата се отвори и аптекарите се изсипаха в стаята. Един се втурна към машините, останалите се насочиха към прелата.

— Започна да се задушава — каза игуменът и отстъпи назад. — Добре ли е?

Алармата продължи да вие и аптекарите при леглото започнаха сърдечен масаж на стареца, един извади дефибрилатор.

— Направете каквото трябва — каза игуменът. — Ще ида да доведа помощ.

Излезе в празния коридор и тръгна не за помощ, а към долните зали на планината. Нямаше да има разследване, тъй като сега тъкмо той, игуменът, бе поел функциите на прелата и нямаше да нареди да се проведе разследване. Освен това тъжната смърт на стареца щеше да бъде засенчена от онова, което предстоеше.

Беше премахнал последното препятствие. И вече можеше да изпълни предначертанието си.