Саймън Тойн
Sanctus (37)

37.

Лив седеше в голямата кутия от стомана и стъкло на терминал на летище „Нюарк“ и отпиваше от грамадната си чаша кафе. Погледна таблото за заминаващи. Полетът й още не бе обявен.

Веднага след като телефонът й се изключи, тя продължи към дома си с цялата скорост, която й позволяваше така нареченият „час пик“, и си запази билет за първия възможен полет до Европа. Първият етап от пътуването трябваше да започне в десет и двайсет, което й даваше достатъчно време да напъха няколко неща в една мешка, да грабне зарядното и телефона, който използваше за работа, и да скочи в първото изпречило й се такси.

По пътя прехвърли картата от стария телефон в другия и откри, че Аркадиан й е оставил дълго съобщение, с което отново се опитваше да я разубеди да заминава. Беше оставил дори прекия си служебен номер и мобилния си телефон с молба да му се обади. Лив запази съобщението и през целия път до летището зяпаше през прозореца. Щеше да му се обади. Докато зяпа през прозореца на турско такси на път за службата му.

Едва когато си взе билета, притокът на адреналин мина и се смени с изтощение. Знаеше, че ще заспи веднага щом се качи на самолета или ще дремне толкова, колкото й позволи икономичната класа, но първо трябваше да остане будна достатъчно дълго, за да не изпусне полета. Точно затова се наливаше с кафе в промишлени количества.

Телефонът в джоба й завибрира. Тя го извади и погледна екрана. Номерът беше скрит. Ох, трябваше да го изключи този телефон. Сега инспекторът щеше да й задава още въпроси или да се опитва да я убеди да си остане у дома. Въздъхна уморено, помисли си с копнеж за цигара и натисна бутона за отговор, за да спре вбесяващото бръмчене.

— Ало.

— Здравейте — каза дълбок глас.

Не беше инспекторът.

— Кой се обажда?

Последва кратка пауза, която я накара да застане нащрек въпреки умората — а и кафето си казваше думата. Според опита й единствените хора, които се колебаеха, когато се поинтересуваш от името им, са онези, които не искат да ти го кажат.

— Аз съм колега на инспектор Аркадиан — избоботи гласът. Акцентът му беше като на Аркадиан, но този човек изглеждаше по-стар и властен.

— Да не би да сте шефът му? — попита тя.

— Колега. Той свърза ли се с вас?

Лив се намръщи. Защо едно ченге ще проверява друго чрез свидетел? Нещата не се правеха по този начин. Ченгетата говореха помежду си, не с външни хора.

— Защо сам не го попитате?

— От няколко часа не се е появявал в службата — отвърна гласът. — Затова реших да се опитам да се свържа с вас. Значи да приема, че сте разговаряли?

— Разговаряхме.

— За какво?

Лив настръхна още повече. Този нов тип просто не говореше като ченге — поне не като ченгетата, които познаваше. Но пък може би там ги възпитаваха по различен начин.

Висок глас отекна из терминала — обявяваха полета й. Лив присви очи към таблото. Пътниците се приемаха на изход 78 — един от възможно най-далечните.

— Вижте какво — каза тя, докато се надигаше уморено и вдигаше мешката си, — буквално не съм мигнала, изпих близо три литра кафе и току-що получих наистина лоши новини, така че не съм в най-доброто си настроение за любезности. Ако искате да научите за разговора, питайте Аркадиан. Сигурна съм, че паметта му по нищо не отстъпва на моята, а най-вероятно е доста по-добра точно в момента.

Прекъсна и изключи телефона, преди онзи да е успял да я набере отново.