Стив Бери
Наследството на Карл Велики (95)

94

Вашингтон

Събота, 22 декември

16:15 ч.

Стефани влезе в Овалния кабинет. Дани Даниълс стана да я посрещне. Даян Маккой и Едуин Дейвис вече се бяха настанили.

— Честита Коледа — рече президентът.

Тя отвърна на поздрава. Вчера Даниълс я бе повикал от Атланта, изпращайки самолет на Сикрет Сървис — същия, с който двамата с Дейвис бяха пътували от Ашвил до Форт Ли.

Съветникът изглеждаше добре. Отоците и синините вече ги нямаше. Облечен в костюм и с вратовръзка, той седеше малко сковано на тапицирания стол с висока облегалка, възвърнал каменното изражение на лицето си. За миг бе успяла да надникне в сърцето на този мъж, но сега се запита дали подобна привилегия щеше някога да се повтори. Той не беше от хората, които обичат да разголват душата си.

Даниълс я настани до Маккой и седна зад бюрото.

— Мисля, че е време да си поговорим в пълен състав. Последните няколко седмици бяха доста тежки.

— Как е полковник Крос? — попита Стефани.

— Добре. Кракът му зараства нормално, но куршумът е направил и някои пакости. Малко е ядосан на Даян, защото го е издала, но е благодарен на Едуин за точната стрелба.

— Трябва да ида да го видя — въздъхна Маккой. — Не съм искала да го излагам на опасност.

— На твое място бих изчакал поне седмица — поклати глава президентът. — Нали ти казах, че е ядосан? — Меланхоличните му очи се извърнаха към Дейвис. — Едуин, знам, че не си падаш по моите истории, но ще те помоля да чуеш тази. Две светлини в мъглата. Едната принадлежи на кораб. На мостика стои адмирал, който изпраща радиограма. Съобщава, че е командир на ескадрата, и заповядва на другата светлина да се отклони надясно. Другата светлина обаче отговаря, че той трябва да завие надясно. Адмиралът, раздразнителен тип като мен, гневно повтаря заповедта си. И получава следния отговор: „Адмирале, аз съм човекът, който дежури на фара, затова ти предлагам веднага да завиеш надясно!“ Изложих се на голяма опасност заради теб, Едуин. На много голяма опасност. Но ти се оказа умният човек на фара и аз се вслушах в думите ти. В момента, в който разбра за Милисънт, присъстващата тук Даян веднага изрази желание да се включи в операцията, поемайки много голям риск. Ти привлече Стефани, но именно тя свърши главната работа. А Крос? Той получи куршум.

— Ценя високо усилията на всички — отвърна Дейвис. — Много високо.

Стефани се запита дали съветникът изпитва някакви угризения заради убийството на Чарли Смит. Вероятно не, но едва ли щеше да го забрави. Тя се извърна към Даян Маккой и попита:

— Ти знаеше ли какво става, когато президентът звънна в службата ми и попита за Дейвис?

— Не — поклати глава Даян. — Той ми каза, след като приключихте разговора. Тревожеше се, че нещата ще излязат извън контрол, и реши да подготвим резервен вариант. Така се обадих на Рамзи. — Маккой замълча, после продължи: — И се оказа прав. Въпреки че вие двамата свършихте страхотна работа, като насочихте Смит към нас.

— Но има и някои провали, с които трябва да се справим — подхвърли Даниълс.

Стефани знаеше какво има предвид. Смъртта на Рамзи беше обявена за убийство, извършено от агент под прикритие. За смъртта на Смит изобщо не стана дума, тъй като никой не го познаваше. Раняването на Крос приписаха на инцидент по време на лов. Притиснат от заплахата за военен съд, най-близкият сътрудник на Рамзи, капитан Хоуви, направи пълни самопризнания. В рамките на броени дни Пентагонът извърши коренна реорганизация във военноморското разузнаване, назначавайки изцяло нов ръководен екип. Царуването на Лангфорд Рамзи и приближените му мина в историята.

— Наскоро ме посети Атос Кейн — подхвърли президентът. — Съобщи ми, че е бил заплашван от Рамзи. Не беше особено словоохотлив, както винаги.

Стефани улови веселите искрици в очите му.

— Аз пък му показах една папка, която намерихме в домашния сейф на Рамзи. Вътре имаше много интересни неща, но няма да навлизам в подробности. Ще ви кажа само едно: добрият сенатор няма да се кандидатира за президент. На трийсет и първи декември ще си подаде оставката от Конгреса и ще отдели повече време на семейството си. — Чертите на президента видимо се втвърдиха. — По този начин страната ни ще се отърве от един много амбициозен лидер. А вие тримата свършихте отлична работа. Малоун — също.

Преди два дни Форест Малоун беше погребан в едно хладно и сенчесто гробище в Южна Джорджия, съвсем близо до дома на вдовицата му. Синът категорично отказа баща му да бъде погребан с почести в националното гробище „Арлингтън“.

Телата на останалите девет членове на екипажа също бяха прибрани в родината и предадени на близките им. А истинската история на НР-1А най-после стигна до медиите. Тялото на Диц Оберхойзер бе изпратено в Германия. Съпругата му беше изразила желание да бъде погребан в семейната гробница заедно с дъщерите си.

— Как е Котън? — попита президентът.

— Ядосан.

— Не знам дали има значение, но адмирал Дайлс е подложен на огромен натиск от флота и пресата — обади се Дейвис. — Трагедията с подводницата докосна оголен нерв в обществото.

— Убедена съм, че Котън изгаря от желание да извие врата на Дайлс — промърмори Стефани.

— Благодарение на програмата за превод получаваме океан от информация за подземния град и неговите обитатели. Има купища доказателства за контактите им с различни култури, пръснати по всички части на земното кълбо. Те охотно са споделяли знанията си, но слава богу, не са били никакви арийци. Никаква суперраса. Дори не са били войнствени. Вчера изследователите се натъкнаха на текст, който може би ще обясни какво е станало с тях. Живели са на Антарктида преди десетки хиляди години, когато континентът все още не е бил заледен. С падането на температурите започнали да се окопават вътре в планините. По всяка вероятност топлите термални извори са започнали да изстиват и това ги принудило да напуснат родните земи. Трудно е да се каже кога, защото са използвали други мерки за времето и различен календар. И при тях, точно както е при нас, не всеки е имал достъп до познанието. По тази причина не са успели да пресъздадат културата си на друго място. Тук-там са останали свидетелства за нея, доказващи опитите им да се интегрират в нашата цивилизация. Най-добре информираните са останали последни и са поели грижата да запишат всичко. С течение на времето другите култури ги поглъщат. Историята им изчезва, остават само преданията.

— Звучи тъжно — прошепна Стефани.

— Наистина е така. Но последиците ще бъдат от огромно значение. Националната научна фондация вече взе решение да изпрати голяма експедиция на Антарктида, а Норвегия даде съгласието си за изследвания в нейната зона. Бащата на Малоун и останалите членове на екипажа не са умрели напразно. Благодарение на тях човечеството е на път да открие много неща за собственото си развитие.

— Не съм сигурна, че Котън ще се почувства по-добре от този факт — поклати глава тя. — Нито пък близките на останалите загинали.

— Изучавай миналото, за да предвидиш бъдещето, казва Конфуций — тихо рече Дейвис. — Добър съвет. Както за нас, така и за Котън.

— Така е — кимна Даниълс. — Надявам се, че всичко свърши.

— За мен свърши — тръсна глава Дейвис.

Маккой беше на същото мнение.

— Нищо няма да спечелим, ако случилото се стане публично достояние — изтъкна тя. — Рамзи и Смит са мъртви, а Кейн се оттегли. Всичко приключи.

Даниълс стана и взе някаква голяма тетрадка от писалището си.

— Това също дойде от дома на Рамзи — съобщи той. — Корабният дневник, същият, за който ви е споменал Хърбърт Роуланд. Мръсникът го е крил през всичките тези години. — Подаде го на Стефани и добави: — Мисля, че Котън ще го хареса.

— Ще му го предам, след като се успокои — кимна тя.

— Погледни последния ред.

Тя разтвори дневника на последната страница и прочете изписаното с почерка на Форест Малоун:

Лед по пръстите, лед в главата, лед в изцъклените му очи.

— Това е извадка от „Балада за Богохулника Бил“ — поясни президентът. — Написана е в началото на двайсети век от Робърт Сървис, голям почитател на Юкон. Бащата на Котън явно го е харесвал.

Малоун й беше разказал как е открил замръзналия труп — с лед в изцъклените очи.

— Котън е професионалист — обади се Дейвис. — Знае правилата не по-зле от баща си. Трудно е да съдим с днешните стандарти хората, които са живели преди четирийсет години. Той трябва да го преодолее.

— Лесно е да се каже — въздъхна тя.

— Някой трябва да съобщи новината на семейството на Милисънт — добави Дейвис. — Заслужават да научат истината.

— Съгласен съм — отвърна Даниълс. — Ти ли ще го направиш?

Дейвис кимна. На лицето на президента се появи усмивка.

— Е, все пак има и нещо ведро в цялата история — промърмори той и насочи пръст към Стефани. — Не си уволнена.

— Безкрайно съм ви благодарна — ухили се тя.

Дейвис се обърна към Маккой и глухо промълви:

— Преценката ми за теб беше погрешна. Проявих се като лош колега, но наистина те помислих за идиотка.

— Винаги ли си толкова откровен? — попита Маккой.

— Не беше длъжна да го правиш. На практика си заложи живота за нещо, което не те засягаше.

— Не съм съгласна. Рамзи беше опасен за националната сигурност — това влиза в служебните ни задължения. И беше убил Милисънт.

— Благодаря ти.

Маккой кимна в отговор.

— Така вече ми харесва — усмихна се Даниълс. — Всички сме в мир и съгласие. Както виждам, борбата с гърмящи змии може да доведе и до нещо полезно.

Напрежението видимо спадна. Даниълс помълча, после се размърда в креслото и промърмори:

— С този проблем приключихме, но за съжаление се появи друг. Той засяга и Котън Малоун, независимо дали ситуацията ще му хареса, или не.

 

 

Малоун изгаси осветлението и се качи в апартамента си на четвъртия етаж. Днес в книжарницата беше доста оживено. До Коледа оставаха три дни, а книгите явно заемаха важно място в списъка с подаръците на много граждани на Копенхаген. Трима служители бяха обслужвали клиентите, докато го нямаше. Той изрази благодарността си, като им раздаде щедри коледни бонуси.

Погребаха баща му в семейната гробница, до майка му. Стефани долетя за събитието, бившата му съпруга Пам също беше там. Гари беше много развълнуван. Бе зърнал лицето на дядо си за пръв път едва в ковчега. Благодарение на дълбокото замразяване и майсторството на погребалния агент Форест Малоун изглеждаше така, сякаш беше починал преди няколко дни.

От флота предложиха военни почести, но Малоун ги прати по дяволите. За такива церемонии беше прекалено късно. Нямаше значение, че никой от сегашното командване не беше участвал в необяснимото решение подводницата да бъде оставена на произвола на съдбата. Къде бяха достойнството, справедливостта и честта? Когато тези думи придобиват истинския си смисъл, всички ги забравят. Единайсет души изчезват в Антарктида, но на никого не му пука!

Изкачи се на последния етаж и запали няколко лампи. Чувстваше се уморен. Напрежението през последните две седмици си казваше думата. Не можеше да забрави сълзите на майка си, когато ковчегът бе спуснат в гроба. Двамата бяха останали сами, за да наблюдават как работниците зариват пръстта и поставят надгробната плоча.

— Свърши чудесна работа, като го прибра у дома, Котън — бе прошепнала майка му. — Той щеше да се гордее с теб. Много щеше да се гордее!

След тези думи сълзите най-после бяха рукнали от очите му.

В един момент му се бе приискало да прекара Коледа в Джорджия, но после бе решил да се прибере у дома. Странно и неусетно Копенхаген се беше превърнал в негов дом.

И ето го тук. Вече нищо не можеше да го спре.

Влезе в спалнята и се просна на леглото. Наближаваше единайсет, чувстваше се изтощен. Трябваше да сложи край. Формално беше напуснал държавната служба, но беше доволен, че върна услугата на Стефани.

Утре ще почивам, реши той. Неделята е ден за почивка. Магазините са затворени. Може би ще тръгне на север и ще посети Хенрик Торвалдсен. А може би не. Торвалдсен ще поиска да узнае къде е бил и какво се е случило, но Котън все още не беше готов да говори.

Първо щеше да се наспи.

Отвори очи, сънят бързо отлетя. Часовникът на нощното шкафче показваше 2:34. Лампите светеха. Беше спал около три часа. Нещо го беше събудило. Някакъв звук. Може би беше част от съня, може би не. Звукът се повтори. Три проскърцвания едно след друго.

Сградата беше строена през XVII век, но бе основно преустроена и ремонтирана след пожара преди няколко месеца. След ремонта между втория и третия етаж беше поставена нова дървена стълба. Три от нейните стъпала винаги напомняха за присъствието си — на равни интервали, като клавишите на пиано. А това означаваше, че някой се качва по тях.

Той бръкна под леглото и измъкна раницата, която винаги беше там. Навик, останал от службата му в „Магелан“. Пръстите му напипаха дръжката на автоматичната берета. В цевта имаше един патрон.

Котън Малоун се надигна от леглото и предпазливо се насочи към коридора.