Стив Бери
Наследството на Карл Велики (70)

69

Сине мой, това може би е последното разумно действие в живота ми. Умът ми бързо потъва в дълбока мъгла. Направих опит да се измъкна от нея, но не успях. Преди разумът да ме напусне окончателно, трябва да го свърша. Ако четеш настоящите редове, значи си успял да разкриеш загадката около наследството на Карл. Бог да те благослови. Гордея се с теб. Аз успях да открия и голямото наследство на нашите велики арийски деди. Бях сигурен, че то съществува. Разказах за него на нашия фюрер, опитах се да го убедя, че има погрешно мнение за миналото ни, но той не пожела да ме чуе. Карл, най-великият сред кралете, пръв е прозрял съдбата ни да поведем един обединен континент. И отлично се е възползвал от онова, на което са го научили Наблюдателите. Оценил е мъдростта им и се е вслушал в съветите им. Тук, в тази свята земя, лежи ключът към езика на небесата, скрит от Айнхард. Той е бил ученик на самия Върховен съветник и добре е запазил тайната, с която е бил удостоен. Можеш да си представиш какъв възторг изпитах от факта, че след хиляда години аз съм първият простосмъртен, узнал онова, което са знаели Айнхард и Карл и което ние като германци сме длъжни да знаем. Но никой жив човек не успя да оцени моето откритие. Вместо това бях обявен за опасен и психически нестабилен, а после ми затвориха устата завинаги. След войната никой не се интересуваше от нашия произход. Самото споменаването на думата „ариец“ означаваше пробуждане на неприятни спомени. Това ме поболяваше. Само ако знаеха, само ако бяха видели онова, което видях аз! Сине мой, ти си стигнал дотук благодарение на това, което съм ти разказвал за Карл. Айнхард недвусмислено дава да се разбере, че нито той, нито Наблюдателите ще търпят невежеството. Аз също, сине. Но ти доказа, че съм прав, доказа и своите възможности. Сега вече можеш да научиш езика на небесата. Наслаждавай му се. Възхищавай се на произхода ни.

— Майка ти твърди, че второто посещение на Херман тук е станало в началото на 50-те — подхвърли Малоун. — Тогава трябва да е бил някъде около трийсетгодишен, нали?

— Роден е през 1921-ва — кимна Кристел. — Умрял е на петдесет.

— Което означава, че Херман Оберхойзер е върнал обратно намереното, за да може синът му да продължи да търси.

— Дядо ми беше човек със странно мислене. През последните петнайсет години от живота си той не напусна „Райхсхофен“. Накрая вече не ни познаваше. Почти не разговаряше с мен.

Малоун си спомни още детайли от историята на Изабел.

— Майка ти казва, че Диц се е появил тук след смъртта на Херман. Но книгата си е на мястото, което означава, че не е открил нищо. — Значението на тези думи моментално проблесна в съзнанието му. — Наистина е тръгнал за Антарктида, без да знае каквото и да било.

— Разполагал е с картите на дядо — поклати глава Кристел.

— Нали ги видя? Към тях няма никакви обяснителни бележки. В Аахен сама каза, че картите нямат стойност без съответните обяснения.

— Разполагал е с тетрадките на дядо, а в тях има достатъчно информация.

— За да узнае онова, което е знаел Херман, баща ти е имал нужда от тази книга — въздъхна Малоун.

Защо флотът бе приел идеята за едно толкова безсмислено плаване? Какво им бе обещал Диц Оберхойзер? Какво бяха очаквали да спечелят?

Ушите му изтръпнаха от студа.

Насочи поглед към книгата. На корицата й личеше същият символ като в гробницата на Карл.

Внимателно я разтвори. По форма, размери и цвят тя беше почти идентична с другите две, които вече беше виждал. Страниците й бяха изписани със същия стар почерк, но имаше някои допълнения.

— Онези завъртулки в другата книга са букви — промърмори той. После забеляза, че на всяка страница има нещо като таблица за превръщането на азбуката в латински. — Това е превод на небесния език.

— Ние можем да го направим — подхвърли Кристел.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама сканира книгата и преди година нае екип от лингвисти с идеята, че текстът може да бъде дешифриран. Те се провалиха, разбира се. Езикът е напълно непознат. Очаквах го, защото си давах сметка, че каквото и да открием тук, то ще съдържа ключа за превода. Какво друго можеше да бъде? Вчера мама ми даде електронното копие, а аз разполагам с програма, която би трябвало да работи. Трябва просто да пуснем тези страници през нея.

— А сега ми кажи, че си носиш и лаптопа — с уважение промърмори Малоун.

— Мама го взе от „Райхсхофен“ — кимна тя. — Също и скенера.

Най-после нещо беше свършено както трябва.

Стефани нямаше кой знае какъв избор. Дейвис и непознатият се търкаляха по плъзгавите плочки към дълбоката част на басейна, на цели три метра под нея.

Вкопчени един в друг, те се блъснаха в дървената стълбичка на някаква платформа, която при пълен басейн би трябвало да плува на повърхността. От горната й част стърчаха още три стъпала. Дейвис се отскубна, скочи на крака и препречи пътя на противника си, който видимо се поколеба. Завъртя глава, за да прецени къде е попаднал.

Дейвис съблече палтото си. Непознатият прие предизвикателството и направи същото. Стефани искаше да предотврати сблъсъка, но си даде сметка, че съветникът няма да й го прости. Със своите петдесет години той беше най-малко с десет по-възрастен от противника си, но гневът положително щеше да премахне разликата.

Тя чу хрущенето на юмрук, попаднал в твърда кост. Дейвис бе улучил противника си в брадичката, запращайки го на пода. Но той пъргаво скочи и му нанесе силен ритник в слабините. Въздухът напусна гърдите на съветника с шумно свистене.

Непознатият заподскача около него, нанасяйки му бързи и силни удари. Последният от тях попадна в гръдната кост на Дейвис и той залитна. Миг преди да възстанови равновесието си, дребният мъж се стрелна напред и му нанесе силен удар в адамовата ябълка. Дейвис замахна, но юмрукът му се стрелна във въздуха.

Чертите на непознатия се разтеглиха в усмивка на превъзходство. Дейвис рухна на колене. Ръцете му увиснаха отстрани, главата му се сведе в молитвена поза. Противникът му стоеше и чакаше. Стефани чу как партньорът й си поема дъх, устата й пресъхна. Непознатият направи крачка напред, очевидно с намерението да сложи точка на двубоя. В същия миг, събрал последните си сили, Дейвис се стрелна напред и му нанесе тежък удар с глава в ребрата. Разнесе се противно пропукване. Мъжът изрева от болка и се просна на дъното на басейна. Дейвис връхлетя отгоре му. От носа на противника му бликна кръв и оплиска белите плочки. Ръцете и краката му безсилно увиснаха. Дейвис продължаваше да го удря с юмруци.

— Едуин! — извика тя.

Той не я чу.

— Едуин!

Дейвис спря, дишайки тежко.

— Свършено е, Едуин — рече тя.

Той я погледна с кръвясали очи, после бавно се отдръпна от противника си и стана на крака. Коленете му поддадоха. Протегна ръка да се подпре на стената, но не успя. Тялото му рухна на плочките.