Стив Бери
Наследството на Карл Велики (78)

77

Форт Ли

Стефани гледаше как полковник Крос се справя с електронната ключалка и отваря блиндираната врата на хладилната камера. Във въздуха излетя облаче ледена мъгла. Крос я изчака да се разсее и отстъпи крачка встрани.

— След вас, моля.

Тя влезе първа, следвана по петите от Дейвис. Камерата представляваше квадрат с триметрови метални стени, край една от които имаше рафтове с книги. Пет реда. Най-малко двеста екземпляра, прецени на око Стефани.

— Тук са от 1971 година — поясни Крос. — Нямам представа къде са били съхранявани преди. Но мястото трябва да е било студено, защото, както виждате, всички са в отлично състояние.

— Откъде са ги докарали? — попита Дейвис.

— Не знам — сви рамене Крос. — Камъните са били открити по време на операция „Висок скок“ през 1947-а и операция „Вятърна мелница“ през 48-а. Логиката сочи, че и тези книги трябва да са от там.

Стефани пристъпи към един от рафтовете. Книгите бяха малки по размер, някъде около 15 на 20 сантиметра. Кориците им бяха от дърво и бяха шити с дебели конци, а страниците бяха от дебела и грапава хартия.

— Може ли да разлистя една? — попита тя.

— Имам заповед да ви позволя всичко, което пожелаете.

Стефани внимателно свали една замразена книга от рафта.

Крос беше прав: тя наистина беше в отлично състояние. Термометърът до вратата показваше минус 12,2 градуса. Някъде беше чела, че изследователи, посетили Южния полюс десетилетия след експедицията на Амундсен и Скот, открили хранителните им складове непокътнати. Сиренето и зеленчуците все още ставали за ядене, а бисквитите били запазили своята хрупкавост. Солта, горчицата и подправките били в отлично състояние, дори списанията изглеждали така, сякаш били отпечатани предишния ден. Антарктида е един природен фризер. Там няма гниене, ръжда, ферментация и микроби. Няма влага и прах, нито пък насекоми. Нищо, което да се превърне в органични отпадъци. Например книги с дървени корици.

— Преди време имаше предложение Антарктида да бъде превърната в световна библиотека — подхвърли Дейвис. — Климатът осигурявал пълното запазване на хартията. Тогава идеята ми се стори абсолютно налудничава.

— Ама май не е така.

Стефани върна книгата на мястото й. На корицата в светлокафяв цвят беше изписан непознат символ.

Внимателно разгърна втвърдените страници, запълнени от горе до долу със странно писмо. Завъртулки, кръгчета и камшичета. Странен курсив: равен и стегнат. Имаше и множество рисунки на растения, хора и някакви непознати уреди. Страниците си приличаха като две капки вода — плътно запълнени с текст, изписан с кафяво мастило, без нито едно петънце.

Преди да отвори камерата, Крос им беше показал множеството каменни фрагменти, подредени върху широки лавици. Върху тях личеше същото писмо.

— Нещо като библиотека, а? — подхвърли Дейвис.

Стефани само сви рамене.

— Госпожо — обади се Крос.

Тя се обърна. Полковникът се пресегна и свали от най-горния рафт дневник с кожени корици, увит в парче плат.

— Личният дневник на адмирал Бърд. Президентът нареди да ви го предам.

Тя веднага си спомни думите на Хърбърт Роуланд.

— Засекретен е от 1948 година — поясни Крос. — А от 1971-ва се съхранява тук.

Между страниците на дневника се виждаха няколко разделителя от тънка хартия.

— Отбелязани са най-важните части от него — рече Крос.

— От кого? — попита Дейвис.

— Президентът беше сигурен, че ще зададете този въпрос — усмихна се полковникът.

— И какъв е отговорът?

— Преди известно време занесох дневника в Белия дом и президентът го прочете. Помоли да ви предам, че въпреки вашето мнение и това на част от колегите ви той отдавна се е научил да чете.

Завръщане в сухата долина, кота 1345. Устроихме лагер. Времето е ясно и тихо. Небето е безоблачно, духа слаб вятър. Открихме старите лагери на германците. Списания, складове с храна, оборудване — всичко датира от 1938 г. Дървените заслони все още са на мястото си. Скромното обзавеждане също: маси, столове, печка, радиоапарат. На мястото няма нищо друго от важно значение. Преместихме се на 22 километра на изток. Кота 1356, още една суха долина. В подножието на планината открихме камъни с непознати надписи по тях. Повечето твърде тежки за транспортиране. Събрахме по-дребните и повикахме хеликоптера. Аз изследвах камъните и прекопирах надписите.

През 1938 г. Оберхойзер докладва за подобни открития. Тези тук потвърждават запазеното в архивите от войната. Германците със сигурност са били тук. Веществените доказателства са безспорни.

 

 

Изследвахме тесен процеп в планината в близост до кота 1578. От него се влиза в нещо като малка стая, изсечена в скалите. Стените й са покрити с текстове и рисунки, подобни на онези, които открихме на кота 1356. Хора, лодки, животни, каруци. Разположение на планетите около Слънцето и Луната. Всичко беше заснето. Лично мнение: през 1938 г. Оберхойзер е търсил тук изчезналата арийска раса. Без съмнение на това място е съществувала някаква цивилизация. Хората на рисунките са от бялата раса, високи, с гъста коса и с добре развита мускулатура. Жените са с едри гърди и дълги коси. Стана ми неудобно да ги гледам. Кои са били те? До днес приемах теорията за арийската раса на Оберхойзер за абсолютно налудничава. Но сега вече не съм толкова сигурен.

 

 

Пристигнахме на кота 1590. Открихме още една стая в скалите. Също с изписани стени. Няколко рисунки. Вътре намерихме 212 книги с дървени корици, подредени върху каменна маса. Фотографирахме всичко. Съдържат същата непозната писменост, открита върху скалите. Времето ни изтича. Операцията трябва да приключи след осемнайсет дни. Летният сезон си отива. Корабите трябва да отплават преди новия лед. Заповядах книгите да бъдат поставени в сандъци и пренесени на корабите.

Стефани вдигна глава от дневника.

— Невероятно! — прошепна тя. — Открили са такива неща и просто са ги замразили!

— Такива са били времената — въздъхна Дейвис. — Имали са големи грижи със Сталин и разрушена Европа. Изгубените цивилизации не са означавали кой знае какво, особено пък такива, които може би ще се окажат свързани с германците. Именно от това се е страхувал Бърд. — Обърна се към Крос и подхвърли: — Тук се споменава за снимки. Можем ли да ги видим?

— Президентът вече поиска същото, но без успех. Снимките са изчезнали. На практика не е останало нищо освен този дневник.

— Не забравяйте книгите и плочите — обади се Стефани. Дейвис започна да прелиства дневника и да чете на глас отделни пасажи.

— Бърд е посетил много места. Жалко, че не разполагаме с карта. Котите са отбелязани само с номера, без координати.

Стефани също изпита съжаление, най-вече заради Малоун. Но решение все пак имаше: програмата за превод, за която бе споменал той. Същата, която Херман Оберхойзер бе открил във Франция. Тя измъкна мобилния си телефон и набра Атланта. Един от сътрудниците й докладва, че са получили имейл от Малоун. Тя се усмихна и подвикна към Крос:

— Трябва ми една от тези книги.

— Нужно е да останат замразени, за да се съхранят — поклати глава полковникът.

— В такъв случай искам нов достъп до тази камера. Разполагам с лаптоп, но ще ми трябва и интернет връзка.

— Президентът каза да се изпълняват всичките ви желания.

— Разполагаш ли с нещо? — любопитно я изгледа Дейвис.

— Мисля, че да.