Стив Бери
Наследството на Карл Велики (36)

35

Шарлот, Северна Каролина

11:00 ч.

Чарли Смит беше облечен с избелели джинси, тъмна риза и ботуши със стоманени върхове, закупени само няколко часа по-рано от „Уолмарт“. Чувстваше се като каубой, току-що измъкнал се от шофьорската седалка на прашния джип. Движението по двупосочния път северно от Шарлот беше слабо, позволявайки спокойно пътуване. В момента стоеше под замръзналите дървета и наблюдаваше къщата. Знаеше добре нейната история.

Хърбърт Роуланд беше купил парцела, когато беше на трийсет и няколко, а самата къща беше построил след двайсет години. Две седмици след уволнението си от флота беше наел фургон за пренасяне на покъщнината. И от десет години живееше спокойно на брега на езерото заедно със съпругата си.

По време на полета от Джаксънвил Смит изчете работното досие. Роуланд имаше два стари проблема от медицински характер. Първият беше диабет, инсулинозависим, придобит на сравнително ранна възраст. Контролиран с редовни дози инсулин. Вторият беше страстта му към чашката, най-вече уиски. Истински познавач, той отделяше солидна част от пенсията си за отбрани марки, които купуваше от скъп магазин за алкохол в Шарлот. Пиеше само вкъщи, вечер, в компанията на жена си.

Записките му, направени още миналата година, предполагаха свързана с диабета смърт. Която задължително не трябва да изглежда подозрителна и изисква сериозно обмисляне.

Вратата се отвори и Хърбърт Роуланд излезе под яркото слънце, качи се в един мръсен форд „Тундра“ и бързо потегли. Не се виждаше втора кола, принадлежаща евентуално на жена му. Смит остана в храсталаците още десетина минути, след което реши да рискува. Приближи се до входната врата и почука. Никой не отговори. Почука още веднъж. Справянето с ключалката отне по-малко от минута. Предварително беше осведомен, че алармена инсталация липсва. Роуланд я считаше за излишен разход.

Побутна вратата и предпазливо влезе. Шестото съобщение на телефонния секретар му достави нескрито удоволствие. Съпругата се обаждаше от дома на сестра си, за да предупреди, че ще се прибере вдругиден.

Плановете на Чарли претърпяха бърза промяна. Двата дни предлагаха шанс, който не биваше да пропуска.

Той се приближи към шкафа с ловни пушки. Роуланд беше страстен ловец. Чарли протегна ръка и погали една карабина. Той също беше привърженик на лова, но предпочиташе двукраките мишени.

Влезе в кухнята и отвори хладилника. На вратичката, точно където трябваше да бъдат, проблеснаха четири ампули инсулин. Облечените му в ръкавица пръсти внимателно ги изследваха. Всичките бяха пълни и запечатани. С изключение на една, явно предназначена за текущия ден.

Пренесе ампулата до умивалника и извади от джоба си празна спринцовка. Иглата проби гумената капачка и изсмука част от течността. Плавно натискане на буталото и лекарството изтече в канала. След още две процедури ампулата се опразни. От друг джоб се появи шишенце с физиологичен разтвор. Спринцовката прехвърли част от съдържанието му в ампулата и тя отново се напълни почти догоре.

Смит изплакна умивалника и върна обработената ампула в хладилника. След осем часа, когато си поставеше поредната инжекция, Хърбърт Роуланд едва ли щеше да забележи нещо. Но голямото количество алкохол и неконтролираният диабет не вървят заедно. Няколко часа по-късно Роуланд щеше да изпадне в шок, а до сутринта вероятно щеше да бъде мъртъв.

За Смит оставаше единствено да чака.

Отвън долетя бръмчене на мотор и той се втурна към прозореца. Навреме, за да види мъжа и жената, които слизаха от малък крайслер.

 

 

Доротея беше сериозно разтревожена. Уилкърсън го нямаше вече доста време. Бе казал, че отива да купи кифлички, но от тогава изминаха почти два часа. Телефонът я стресна.

Никой не знаеше, че е тук, освен… Тя вдигна слушалката.

— Слушай ме внимателно, Доротея — прозвуча гласът на Уилкърсън. — Успях да се изплъзна от хората, които ме следяха.

— Как са ни открили?

— Нямам представа, но на връщане към хотела ги видях да чакат отпред. Не използвай мобилния си телефон, защото най-вероятно го подслушват. Ние го правим непрекъснато.

— Сигурен ли си, че си успял да им се изплъзнеш?

— Използвах метрото. В момента вероятно ще се лепнат за теб, за да ги отведеш при мен.

Умът й запрепуска.

— Помотай се час-два, а след това вземи метрото за Централна гара. Чакай ме пред туристическата агенция. Ще дойда в шест.

— А как ще се измъкнеш от хотела? — попита той.

— С помощта на портиера. Семейството ми използва този хотел достатъчно често, за да изпълнят молбата ми.

 

 

Стефани слезе от колата. Едуин Дейвис я последва. Разстоянието между Атланта и Шарлот по междущатската магистрала беше около триста и шейсет километра, което те изминаха за по-малко от три часа. От архивите на флота Дейвис беше успял да открие актуалния адрес на офицера от резерва Хърбърт Роуланд, а Гугъл им даде най-прекия маршрут дотам.

Къщата се намираше северно от Шарлот, на брега на езерото Игъл, което по размер и очертания приличаше на създадено от човешка ръка. Брегът беше скалист и стръмен, покрит с гъста гора. Къщите бяха малко, на разстояние една от друга. Домът на Роуланд беше на около четиристотин метра от пътя, заобиколен от магнолии и вековни широколистни дървета, с чудесна гледка.

Стефани изпитваше сериозни съмнения относно това пътуване и заяви на Дейвис, че предпочита нещата да бъдат поети от силите на реда. Но той беше на друго мнение.

— Идеята продължава да не ми харесва — промърмори тя.

— Стига, Стефани. Ако се обърна към ФБР или местния шериф и споделя подозренията си, те със сигурност ще ме вземат за луд. Всъщност кой знае? Може и да съм.

— Вчерашната смърт на Закари Алегзандър не е фантазия.

— Но също така не е и доказано убийство.

Бяха разговаряли с агенти на Сикрет Сървис в Джаксънвил, които ги увериха, че не са открили нищо подозрително.

Тя забеляза, че пред къщата няма паркирани коли.

— Май няма никой.

— Да идем да проверим — отвърна Дейвис и затръшна вратата на колата.

Стефани го последва.

Той почука на вратата, но никой не отвори. Почука още веднъж, след което внимателно натисна бравата. Вратата се отвори.

— Едуин… — започна тя, но той вече беше вътре.

Тя остана отвън.

— Това е незаконно.

— В такъв случай стой си там на студа — обърна се той. — Не те карам да нарушаваш закона.

Стефани обаче влезе. Бе преценила, че трябва да се действа разумно.

— Сигурно съм се побъркала, за да се забърквам във всичко това — рече с въздишка тя.

— Миналата година си казала същото и на Малоун — усмихна се Дейвис. — Във Франция.

— Наистина ли? — изненада се тя. — Какво друго ти каза Котън?

Той не отговори и се насочи към вътрешността на къщата. Столове с кожени облегалки, диван с разделящи се секции, ютени килими върху излъсканите дъски на пода. Всичко беше чисто и подредено. Стените и масичките бяха отрупани с фотографии в дървени рамки. Веднага ставаше ясно, че Роуланд е спортен тип. За това свидетелстваха купите и трофеите между снимките — повечето от тях на деца и внуци. От верандата се виждаше далечният край на езерото. Къщата сякаш бе кацнала на брега на малко заливче.

Дейвис се залови да отваря вратичките на шкафовете и да издърпва чекмеджетата.

— Какво правиш? — попита тя.

Той се насочи към кухнята.

— Просто се опитвам да усетя атмосферата.

Отвори вратата на хладилника и добави:

— От съдържанието на хладилниците научавам много неща.

— Наистина ли? Какво научи от моя?

Малко преди да тръгнат на път, той се беше пъхнал в нейния хладилник, търсейки нещо за пиене.

— Научих, че не готвиш. А оскъдното му съдържание ми напомни за студентските години.

— А тук? — усмихна се тя.

— Хърбърт Роуланд е диабетик — отвърна той и посочи ампулите с надпис „Инсулин“ и името на собственика.

— Е, не е чак толкова трудно.

— Освен това обича изстудено уиски — добави Дейвис. — При това качествено, „Мейкърс Марк“.

Трите бутилки заемаха най-горния рафт.

— Ти пиеш ли?

Дейвис затвори вратата на хладилника.

— От време на време нямам нищо против чашка шейсетгодишно „Макалън“.

— Да се махаме от тук — подкани го Стефани.

— Нали искаме да помогнем на Роуланд? Някой се готви да го убие, при това по неочакван за него начин. Трябва да проверим и другите стаи.

Тя все още не беше убедена. Излезе в коридора и замръзна на място. Покрай една врата за миг се мярна сянка. В главата й светна предупредителна лампичка. Ръката й се плъзна под връхната дреха и измъкна тежката служебна берета. Дейвис я видя и учудено вдигна вежди.

— Дошла си въоръжена?

Стефани опря показалец до устните си и махна към вратата.

— Имаме си компания — раздвижиха се беззвучно устните й.

 

 

Чарли Смит напрегна слух. Двамата непознати бяха проникнали в къщата, принуждавайки го да се оттегли в спалнята и да затвори вратата. Осъзна, че е в беда, в момента, в който мъжът каза, че иска да провери стаите. Не беше въоръжен. По принцип използваше пистолет само в краен случай. А сега това беше невъзможно, защото беше летял със самолет от Вирджиния до Флорида. Освен това пистолетите не са най-доброто средство, когато искаш да причиниш нечия „естествена“ смърт. Те привличат внимание, оставят улики и повдигат въпроси.

Тази къща би трябвало да е празна. В справката беше изрично отбелязано, че всяка сряда Хърбърт Роуланд работи на доброволни начала в местната библиотека до пет часа следобед. Съпругата му беше заминала, а до пет имаше твърде много време. Улови част от разговора между непознатите. Повече лични, отколкото професионални неща. Жената изглеждаше нащрек. Ситуацията коренно се промени, когато чу въпроса на мъжа: Дошла си въоръжена?

Трябваше да изчезва, но беше попаднал в капан. Никой от четирите прозорци в спалнята не предлагаше възможност за незабелязано бягство.

От спалнята се влизаше в баня, а стената от двете страни на вратата беше заета от големи вградени гардероби. Трябваше да направи нещо, при това бързо.

 

 

Стефани отвори вратата на спалнята. Широкото двойно легло беше оправено. Вратата на банята беше открехната. През четирите прозореца нахлуваше ярка дневна светлина, по персийския килим играеха весели отблясъци.

— Има ли призраци? — подхвърли зад гърба й Дейвис.

— Фалшива тревога — поклати глава тя.

После забеляза нещо. Единият гардероб с плъзгащи се врати явно беше на мисис Роуланд. Имаше и друг, по-малък, с обикновени вратички на панти. Не можеше да види какво има вътре, тъй като беше разположен под прав ъгъл в нещо като антре, от което се влизаше в банята. Вниманието й беше привлечено от пластмасовата закачалка на вратата, която леко се поклащаше. Леко, но достатъчно.

— Какво има? — попита Дейвис.

— Нищо — отвърна тя. — Прав си. Просто съм изнервена от незаконното ни проникване.

Дейвис или не беше забелязал нищо, или реагираше по правилния начин.

— Няма ли най-сетне да се махаме? — попита тя.

— Тръгваме. Мисля, че видяхме достатъчно.

 

 

Уилкърсън беше вцепенен от ужас. Бяха го принудили да се обади на Доротея, като бяха опрели пистолет в главата му. Мъжът от тротоара го бе инструктирал какво точно да й каже. Дулото на 9-милиметровия автоматик бе притиснато в лявото му слепоочие. Беше му обяснено, че дори и най-малкото отклонение от сценария ще доведе до натискането на спусъка. И той прецизно бе изпълнил инструкциите.

След това беше натоварен на задната седалка на един спортен мерцедес, а зад волана се бе настанил похитителят. Прекосиха града и спряха. За няколко минути мъжът го остави сам, защото излезе навън и проведе някакъв разговор по мобилния си телефон. Изтекоха няколко часа.

Доротея щеше скоро да се появи на гарата, докато те се отдалечаваха от центъра на града. Пътуваха на юг, към Гармиш и Алпите, които се намираха на стотина километра разстояние.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита Уилкърсън.

Мъжът не отговори.

— Явно няма да споделите за кого работите, но ми кажете поне името си. Или и то е тайна?

Бяха го обучавали на това. Първата му работа беше да ангажира похитителите в някакъв диалог. Мерцедесът се люшна надясно и пое по естакадата, която излизаше на аутобана. Колата увеличи скоростта и се смеси с дългата колона от автомобили, напускаща града.

— Казвам се Улрих Хен — отвърна най-после мъжът.