Стив Бери
Наследството на Карл Велики (35)

34

Аахен

13:20 ч.

Малоун с възхищение оглеждаше една от последните останки от империята на Каролингите, известна по онова време като църквата „Света Богородица“, а днес като параклиса на Карл Велики. Сградата се състоеше от три отделни блока. Самостоятелна готическа кула. Кръгла средна част, свързана посредством покрит мост с кулата. Куполът беше нагънат — нещо необичайно за епохата. И накрая висока и тясна постройка с плосък покрив и многобройни прозорци с матирани стъкла. Започната в края на VIII и строена до средата на XV век, тя беше оцеляла сякаш по чудо. Особено през последната война.

Някога църквата била свързана с кралския дворец посредством редица дървени постройки. В тях се помещавали военен гарнизон, съдебни зали, имало и отделно крило за краля и неговото семейство. Палатите на Карл Велики. Днес бяха останали само вътрешният двор, параклисът и основите на кметството, издигнато в средата на XIV век. Останалото беше изчезнало през вековете.

Влязоха през древния западен портал, който не се виждаше от улицата. Три каменни стъпала ги отведоха надолу, към вътрешна тераса в бароков стил с варосани стени.

— Тези стъпала имат особено значение — каза Кристел. — Те показват с колко се е издигнала земната повърхност от времето на Карл.

Малоун си спомни обясненията на Доротея за Ото III.

— Тук долу ли са открили гробницата на Карл? — попита той. — И книгата, която е притежание на Доротея?

Кристел кимна.

— Според някои изследователи Ото III прокопал дупка в пода и открил краля в седнало положение, положил пръст върху един пасаж от Евангелието на Марк. Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а навреди на душата си?

Той долови цинизма в думите й.

— Според други Фридрих Барбароса е открил гробницата през хиляда сто шейсет и пета година. Тялото било положено в мраморен ковчег. Римският саркофаг е изложен в съседната зала. Предполага се, че Барбароса е подменил една позлатена ракла, която се намира ей там, на мястото на хора. — Ръката й махна към вътрешността на параклиса.

Зад олтара се виждаше осветена витрина, в която беше изложен златен реликварий. Напуснаха терасата и слязоха в самия параклис. Вляво и вдясно се виеха пътеки, но вниманието му беше привлечено от центъра на вътрешния октагон, едва-едва осветен от прозорчетата, разположени високо горе, под сводестия покрив.

— Хексадекагон, в който е вплетен октагон — прошепна той.

Куполът се опираше на осем двойни масивни колони. Високи арки се издигаха към галериите над тях. Всичко беше свързано посредством стройни колонади, мраморни мостчета и ръчно изковани решетъчни конструкции.

— Три века след своето построяване това била най-високата сграда на север от Алпите — поясни Кристел. — На юг отдавна са използвали камък за градежа на храмове, арени, дворци, а по-късно и църкви, но този тип строителство е било напълно непознато на германските племена. Това тук е първият опит да се изгради каменен свод извън района на Средиземноморието.

Той вдигна глава към високия купол.

— Малко от това, което виждате, е останало от времето на Карл Велики — продължи тя. — Самата конструкция, разбира се. Плюс онези трийсет и шест колони на второто ниво. Част от тях са оригинални, докарани от Италия от Наполеон. Откраднал ги по време на своето управление, но по-късно ги върнали обратно. Осемте бронзови решетки между арките също са оригинални, но всичко останало е било добавено по-късно. Каролингите боядисвали храмовете си в бяло, а цветове използвали само за вътрешните стени. По-късно християните добавили известна елегантност. Това си остава единствената все още съществуваща църква на немска земя, построена по заповед на Карл.

Той изви врат, за да разгледа златистата мозайка от вътрешната страна на купола. Облечените изцяло в бяло двайсет и четири мъдреци поднасяха златните си корони в знак на преклонение пред Агнеца. Ако не грешеше, беше сцена от Откровението на свети Йоан. Стените под купола бяха покрити с още мозайки. Дева Мария, Йоан Кръстител, Христос, архангел Михаил, Гавраил. Между тях се виждаше и самият Карл. Дълга верига от ковано желязо, чиито звена се удебеляваха с приближаването си към тавана, крепеше огромен канделабър във формата на колело. Повърхността му беше покрита със сложни златни инкрустации.

— Канделабърът е дарен от император Барбароса през дванайсети век, в чест на коронясването му. Символизира небесния Йерусалим, града на светлината, който ще се спусне на земята като корона на победителя. Нещо, обещано на всеки християнин.

Малоун си помисли за катедралата „Сан Марко“ във Венеция.

— Това място носи духа на Византия.

— Да, то отразява привързаността на Карл към византийския блясък, който контрастира с римската строгост.

— Кой го е проектирал?

— Никой не знае — сви рамене тя. — В някои текстове се споменава майстор Одо, но за него не се знае нищо, освен че е познавал архитектурата на Юга. В изготвянето на проекта със сигурност е участвал Айнхард, а по всяка вероятност и самият император.

Достъпът до храма беше свободен, но вътре имаше няколко туристически групи, водени от платени гидове. Към една от тях се беше присъединил и преследвачът, който ги бе поел от гарата. След известно време, явно уверил се, че изходът е само един, той излезе навън.

Предположенията на Малоун се оказаха верни. Взетата под наем кола със сигурност беше оборудвана с предавател. Иначе нямаше как да бъдат открити от онзи стрелец снощи. Със сигурност нямаха опашка след себе си. Днес бяха използвали същата кола, за да се придвижат от „Райхсхофен“ до гарата на Гармиш, откъдето взеха влака. Именно там за пръв път бе засякъл мъжа с изпитото лице.

Най-добрият начин да разбереш дали си следен е да започнеш да разхождаш преследвача си.

Кристел посочи към галерията на горното ниво.

— Тази част е била запазена единствено за владетелите. Там са били короновани трийсет свещени римски императори. Сядайки на трона и следвайки стъпките на Карл, те са получавали символично имперската власт. Никой от тях не е бил считан за законен владетел, преди да се възкачи на трона там горе.

Октагонът беше пълен със столове, заети от богомолци и туристи. Малоун намери едно свободно място в края на редицата, седна и вдигна глава.

— Е, добре. Защо сме тук?

— Айнхард е бил влюбен в математиката и архитектурата.

Той веднага долови неизказаното.

— Мислите, че е бил обучен от Наблюдателите?

— Огледайте още веднъж това място. Не ви ли се струва прекалено модерно за девети век? Пълно е с новости. Каменният свод горе е направо революционен. Онзи, който го е проектирал и построил, е знаел какво прави.

— Но какво общо има тази църква със завещанието на Айнхард?

— В него пише, че разбирането на небесната мъдрост започва с новия Йерусалим.

— Тук ли е той?

— Карл нарича църквата точно така.

В главата му изплува останалото.

— Откровението ще стане ясно в мига, в който бъде разкрита тайната на това чудотворно място. Изяснете целта на великото начинание, като използвате ангелското съвършенство при освещаването. Но пътят към небето ще се разкрие само на онези, които правилно оценят трона на Соломон и римското лекомислие.

— Имате добра памет.

— Още нищо не знаете.

— Не ме бива много в загадките. Специално с тази имах големи затруднения.

— Кой казва, че аз съм по-добър?

— Майка ми твърди, че имате завидна репутация.

— Радвам се, че съм издържал успешно изпита пред мама. Вече споменах, че тя май е избрала коя от вас да подкрепи.

— Тя се опитва да ни накара да работим заедно. Мисля, че на даден етап ще ми се наложи да обединя усилията си с Доротея. Но бъдете уверен, че ще направя всичко възможно да го избегна.

— Когато видяхте разбития шкаф в манастира, си помислихте, че е дело на Доротея, нали?

— Тя знаеше, че татко съхранява книжата си там. Но аз никога не съм й казвала как се стига до скривалището. Доскоро то изобщо не я интересуваше. Сега е ясно, че не е искала да имам достъп до документите.

— Но не е имала нищо против да работим заедно?

— Което продължава да ме учудва.

— Може би е решила, че няма полза от мен?

— Не мога да си представя защо.

— Това комплимент ли е?

Тя се усмихна. Малоун искаше да знае повече.

— Защо Доротея краде документите от манастира, но същевременно оставя оригинала на един от тях в замъка?

— Доротея рядко си прави труда да слиза в подземията на „Райхсхофен“. И едва ли знае какво се съхранява там.

— Кой според вас е убил жената от лифта?

— Доротея! — мрачно отвърна тя.

— Защо?

— Вече трябва да сте наясно, че сестра ми е почти напълно лишена от съвест — сви рамене Кристел.

— Вие двете сте най-странните близначки, които съм виждал.

— Фактът, че сме родени в един и същ час, съвсем не ни прави еднакви. Винаги сме се държали на дистанция. Така ни харесва.

— А какво ще стане, когато наследите огромното фамилно състояние?

— Мама се надява, че този поход към истината ще изглади различията помежду ни.

Той усети скептицизма й и внимателно я погледна.

— Мислите, че няма да стане, така ли?

— И двете обещахме да опитаме.

Очите му отново пробягаха по вътрешността на храма. На няколко крачки от тях се издигаше внушителният олтар. Кристел забеляза интереса му.

— Според някои изследователи парапетът пред олтара е бил изработен от златото, което Ото III открил в гробницата на Карл.

— Вече знам какво ще ми кажете. Никой не е сигурен в това.

Обясненията й до този момент бяха подробни, което съвсем не означаваше, че са правилни. Той погледна часовника си и стана.

— Мисля, че е време да хапнем нещо.

— Няма ли най-напред да свършим тук? — озадачено попита тя.

— Стига да знаех как — отвърна с въздишка той.

Преди да влязат, се бяха отбили в магазинчето за сувенири, където научиха, че храмът е отворен до седем вечерта, а последната туристическа обиколка ще започне в шест. По рафтовете се виждаха доста туристически справочници, някои от тях на английски, но повечето на немски.

— Трябва да си починем и да хапнем нещо.

— Марктплац е съвсем наблизо.

— След вас, моля — наведе почтително глава той.