Стив Бери
Наследството на Карл Велики (12)

11

Атланта

Стефани забеляза как Едуин Дейвис се сви на стола, обзет от неудобство.

— Говори, Едуин — прозвуча в мембраната гласът на Даниълс. — Какво става?

— Сложно е.

— Учил съм в колеж, служил съм в армията. Бил съм губернатор и сенатор. Мисля, че ще разбера.

— Искам да се справя сам.

— Ако зависеше от мен, Едуин, щях да ти кажа, разбира се, направи го. Ето, Даян се е изправила на нокти. Военноморското разузнаване задава въпроси, на които ние тук нямаме отговори. В повечето случаи оставям децата да се бият на пясъка, но сега, тъй като вече ме въвлякоха в тази история, искам да знам. Казвай за какво става въпрос.

От ограничените си контакти с помощник-съветника по националната сигурност Стефани беше останала с впечатлението, че този човек притежава огромно самообладание. От което в момента нямаше дори следа. Даян Маккой положително бе имала случаи да наблюдава притеснението му, но Стефани не изпита удоволствие от гледката.

— Операция „Висок скок“ — промърмори Дейвис. — Запознат ли сте с нея?

— Е, тук ме хвана — отвърна Даниълс. — Един на нула за теб.

Дейвис запази мълчание.

— Чакам — обади се президентът.

Годината на победата и възстановяването — 1946-а. Втората световна война била свършила, светът се променил завинаги. Доскорошните врагове сключвали приятелски пактове, приятелите ставали врагове. Превърнала се за една нощ в световна сила, Америка била натоварена с нови отговорности. В международната политика доминирала съветската агресия. Започнала Студената пойна. Балансът на силите бавно се променял. Военноморските сили на САЩ бавно се разпадали. В големите бази в Норфолк, Сан Диего, Пърл Харбър, Йокосука и Куонсет Пойнт царяло униние. Във вътрешните акватории и пристанищни докове били изтеглени множество бойни кораби, крайцери и самолетоносачи. Военноморският флот на САЩ се превръщал в сянка на отминалото си величие.

В разгара на тази криза началникът на оперативния щаб на флота внезапно подписал серия изненадващи заповеди за създаването на Антарктически научен проект, който трябвало да бъде реализиран през полярното лято от декември 1946 до март 1947 г. Получил кодовото име „Висок скок“, този проект включвал участието на дванайсет кораба и няколко хиляди матроси, които отплавали за Антарктика. Задачата им била да проведат учения при екстремни условия, тествайки както надеждността на техниката, така и морално-волевите качества на екипажите. А практическата цел била да утвърдят и разширят американския суверенитет върху голяма част от континентална Антарктида, да изградят и поддържат действащи бази в региона и да проучат възможностите за изграждане на военновъздушни бази върху леда. Главното внимание било насочено към възможността за създаване на подобни бази в Гренландия, чиито географски и климатични условия са най-близо до тези на Антарктида. Ударението било поставено върху проучванията, свързани с хидрографските, геологическите, метеорологическите и специфичните електромагнитни условия.

За командващи операцията били назначени вицеадмиралите Ричард X. Крузен и Ричард Бърд, прочутият изследовател, известен с прозвището „Адмирала на Антарктика“. Експедицията била разделена на три части. Група „Център“, състояща се от три транспортни кораба, една подводница, един ледоразбивач, флагманския кораб и един самолетоносач, командван лично от Бърд, имала за задача да изгради военноморската база „Малка Америка IV“ на покрития с ледове континентален шелф в Залива на китовете. От двете страни на района действали другите две формации. „Изток“, включваща кораб цистерна, разрушител и хидроплан, трябвало да се придвижи към нула градуса дължина, а „Запад“, с подобен състав, получила задачата да се насочи към Баленските острови, откъдето да потегли на запад, да обиколи Антарктида и да се присъедини към формация „Изток“. При успешно изпълнение на задачата леденият континент щял да бъде обиколен и изследван в рамките на няколко седмици, а експедицията щяла да получи повече информация и научни сведения за него, отколкото всички подобни експедиции през последните сто години, взети заедно.

През август 1946 г. на път поели четири хиляди и седемстотин офицери и матроси. По време на експедицията били картографирани общо около 8600 километра от крайбрежната ивица, като близо три хиляди от тях били напълно непознати. Били открити 22 неизвестни планински вериги, 26 острова, 9 залива, 20 ледника и 5 крайбрежни носа, направени били над 70 000 снимки от въздуха.

През цялото време техниката действала при екстремни условия. Четирима души загинали.

— Въпросната операция вдъхнала живот на целия флот — заключи Дейвис. — Успехът й бил безспорен.

— На кого му пука? — изръмжа в отговор Даниълс.

— А знаете ли, че през 1948-а ние отново сме се върнали в Антарктида? — отвърна с въпрос Дейвис. — Операция „Вятърна мелница“. Споменатите седемдесет хиляди снимки от въздуха по време на „Висок скок“ се оказали безполезни, защото никой не се сетил за поставянето на наземни жалони, които биха позволили някаква интерпретация на заснетото. На практика фотографиите не били нищо повече от бели полета. Една от целите на „Вятърна мелница“ била да се поставят такива жалони.

— Какъв е смисълът, Едуин? — обади се Даян Маккой. — Каква връзка има с нас?

— Похарчили сме милиони долари, за да изпратим хора и кораби, които да картографират района, но забравят да поставят жалони по вечните ледове. Нима довършването на започнатото е лишено от смисъл?

— Намекваш, че операция „Вятърна мелница“ е имала и други цели? — попита Даниълс.

— И двете експедиции са имали други цели. В тях са участвали малки специализирани отряди, състоящи се от по шест души. Съответно подготвени и инструктирани. Те няколкократно са слизали на брега. Благодарение на тяхната дейност, корабът на Закари Алегзандър е изпратен на мисия в Антарктика през 1971-ва.

— В личното му досие няма нищо, свързано с тази мисия — каза Даниълс. — Там фигурира единствено заповедта за назначението му като командир на „Холдън“ за срок от две години.

— Алегзандър е отплавал за Антарктика със задачата да търси изчезнала подводница.

Отсреща се възцари тишина.

— Същата, която е изчезнала преди трийсет и осем години? — попита най-накрая Даниълс. — И докладът от разследването, който Стефани е изтеглила току-що?

— Да, сър. В края на шейсетте години ние сме построили две свръхсекретни подводници. НР-1 и НР-1А. Първата е на вода и до днес, но НР-1А изчезнала през 1971-ва някъде в Антарктика. Никой не знае за този провал, защото мисията й била строго секретна и нещата били потулени. Само „Холдън“ отишъл да я търси. Господин президент, капитан на НР-1А е бил офицер на име Форест Малоун.

— Бащата на Котън?

— А какво предизвика твоя интерес? — намеси се рязко Даян.

— Един от членовете на екипажа се казва Уилям Дейвис. Моят по-голям брат. Заклех се, че ако някога получа възможност да разбера какво се е случило с него, непременно ще го направя. — Дейвис замълча за момент и тихо добави: — А в момента имам тази възможност.

— Какво предизвиква интереса на флотското разузнаване? — попита Даян.

— Не е ли очевидно? Потъването на подводница е прикрито с дезинформация. Просто са я изоставили на произвола на съдбата, ако не броим мисията на „Холдън“. Представяш ли си какво ще стане, ако тези факти се появят в предаване като „60 минути“? Ще станем за смях пред цялата страна. И за срам.

— Ясно, Едуин — рече с лека въздишка Даниълс. — Добре си навързал нещата. Два на нула за теб. Продължавай в същия дух, но се пази. След два дни да си тук.

— Благодаря ви, сър. Оценявам отношението ви.

— Един съвет — небрежно подхвърли президентът. — Вярно е, че рано пиле рано пее, но не забравяй, че втората мишка получава сиренцето.

Линията прекъсна.

— Даян трябва да е бясна — подхвърли Стефани. — Няма как да не е, защото остава извън играта.

— Хич не си падам по амбициозните чиновници — промърмори Дейвис.

— Мнозина са убедени, че ти си именно такъв.

— Но грешат.

— По всичко личи, че правиш самостоятелно разследване. Лично аз имам впечатлението, че адмирал Рамзи е готов да направи всичко, за да потули случая. Да спаси авторитета на службата и всички останали глупости. Той е най-подходящият пример, ако говорим за амбициозни чиновници.

— За Даян си права — промърмори Дейвис и се изправи. — Няма да изтече много време, преди да се включи в играта, а разузнаването ще я последва. — Ръката му махна към разпечатките, които бяха свалили. — Затова се налага да отскочим до Джаксънвил, Флорида.

Според документите, които току-що беше прочела Стефани, капитан Закари Алегзандър живееше именно в Джаксънвил.

— Но защо и аз? — пожела да узнае тя.

— Защото каза „не“.

— Самотният Рамбо, а? — усмихна се тя.

— Имам нужда от помощта ти, Стефани. Нали знаеш за услугите? Сега ще ти бъда задължен.

— Окей, това ми е достатъчно — изправи се тя.

Причината за бързото й съгласие беше друга. И нейният сънародник го знаеше. В заключенията на доклада, който беше прочела по негово настояване, не се споменаваше за член на екипажа на НР-1А на име Уилям Дейвис.