Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Charlemagne Pursuit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на Карл Велики

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-193-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2015

История

  1. — Добавяне

45

Вирджиния

17:30 ч.

Рамзи показа документите си и беше пропуснат в периметъра на Форт Ли. Пътуването от Вашингтон му бе отнело малко повече от два часа. Базата беше един от шестнайсетте пункта за разквартируване на войници, изградени в края на Първата световна война и бе кръстена на любимия син на Вирджиния Робърт Ли. През 20-те години бе разрушена и превърната в щатски природен резерват, но през 40-те отново стана действаща. През последните двайсет години, благодарение на близостта си с Вашингтон, нейните съоръжения бяха разширени и модернизирани.

Колата пое по лабиринта от пътища и алеи между тренировъчни полигони и командни пунктове, предназначени главно за управление на транспорта и логистика. Флотът използваше три големи сгради в далечния край на периметъра, част от дълга редица военни складове. Достъпът до тях се контролираше чрез цифрови кодове и електронна идентификация. Двете бяха под контрола на Главното командване, а третата беше запазена за нуждите на военноморското разузнаване.

Рамзи паркира и излезе от колата, придърпа реверите на палтото си и застана под металния навес. Набра кода и опря палец в електронния четец.

Вратата щракна и се отвори.

Озова се в малко входно антре. Осветлението се включи автоматично. Пристъпи към стенното табло и щракна няколко прекъсвача. Огромното, подобно на пещера помещение отвъд вратата с ламинирано прозорче беше залято от ярка светлина. Кога за последен път беше идвал тук? Май преди шест години. Не, може би преди осем или девет.

Първото му посещение беше станало далеч по-рано — преди трийсет и осем години. Вътрешността не беше много променена, ако се изключи модерната система за охрана. Бе го довел адмирал Дайлс в един мразовит февруарски ден, два месеца след експедицията в Антарктика.

 

 

Имаме важна причина да сме тук — осведоми го Дайлс.

Рамзи се питаше защо бяха дошли. Бе прекарал голяма част от времето си в този склад, но преди няколко дни бе излязла заповед за разпускане на екипа и прекратяване на мисията. Роуланд и Сейърс бяха изпратени обратно в частите си, складът беше запечатан, а самият Рамзи бе получил назначение в Пентагона. По време на пътуването от Вашингтон адмиралът мълчеше. Той по принцип не говореше много. Мнозина се страхуваха от него. Не заради избухливия му нрав, защото беше изключително сдържан, нито пък заради ругатните, към които рядко прибягваше. Причина за страха на подчинените му беше леденият поглед на немигащите му очи, който буквално ги парализираше.

Проучи ли плановете на операция „Висок скок“, които ти изпратих? — попита Дайлс.

Детайлно — кимна Рамзи.

Какво ти направи впечатление?

Открих, че наскоро приключилата ми мисия в Антарктика съвпада с района за провеждането на операцията.

Преди три дни Дайлс му бе предал папка с гриф „Строго секретно“. Съдържанието й беше различно от официалния доклад на адмиралите Крузен и Бърд за мисията им в Антарктика. Той се изчерпваше с обясненията на екип военни експерти, част от подразделенията на флота с обща численост 4700 души, осъществили операция „Висок скок“. Командир на екипа бил лично Бърд, а задачата му била да извърши подробно разузнаване на северните брегове на Антарктида. Докладите на експертите били предназначени единствено за адмирала, който от своя страна информирал тогавашния началник на оперативния щаб. Тяхното съдържание бе предизвикало огромното му смайване.

Преди „Висок скок“ ние бяхме убедени, че през 40-те години германците изграждат свои военни бази на Антарктида. По време на войната и непосредствено след нея в района на Южния Атлантически океан са патрулирали много немски подводници. През 1938 г. Германия е изпратила там голяма експедиция и е подготвяла втора. За нея липсват сведения, но според нашето командване тя също е осъществена. На практика това са пълни глупости, Лангфорд. В Антарктида не е имало никакви военни бази на Германия.

Рамзи благоразумно замълча.

Там те са търсили своето минало — добави Дайлс.

Влязоха в склада и адмиралът го поведе по тясна пътечка между дървени сандъци и метални рафтове. Спряха пред няколко реда лавици, на които бяха подредени каменни късове, покрити със странни драсканици и заврънкулки.

Участниците във „Висок скок“ са открили част от онова, на което нацистите са се натъкнали през 1938 г. Експедицията им се е осланяла на информация от времето на Карл Велики. Откривателят сред тях е Херман Оберхойзер.

Такова презиме фигурира в списъка на екипажа на НР-1А, бързо съобрази Рамзи. Диц Оберхойзер.

Преди година се свързахме с Диц Оберхойзер — продължи Дайлс. — Откриха го хората от нашия научноизследователски отдел. Германците били убедени, че Антарктида заслужава тяхното внимание. Херман Оберхойзер вярвал, че далеч преди нашата цивилизация там е живял народ с развита култура. Според него това са били отдавна изчезналите арийци, а Хитлер и Химлер пожелали да проверят дали наистина е така. Надявали се да извлекат големи облаги, в случай че такава цивилизация действително е съществувала. По онова време всички били жадни за революционни открития.

И днес нещата не са се променили, помисли си Рамзи.

Но Оберхойзер разгневил Хитлер и изпаднал в немилост. Нацистите му затворили устата, идеите му били забранени.

В тях очевидно е имало нещо — промърмори Рамзи и посочи каменните късове. — Това го потвърждава.

Чел си досието, бил си там. Искам да чуя мнението ти.

Ние не открихме нищо.

Правителството на САЩ харчи милиони долари, изпращайки почти пет хиляди души в Антарктида. По време на експедицията има четири смъртни случая. После губим още единайсет души, плюс подводница за сто милиона долара. Хайде, Рамзи, мисли!

Никак не му се искаше да разочарова адмирала, който бе повярвал във възможностите му.

Представи си култура, която е съществувала десетки хиляди години преди всичко, което знаем — добави Дайлс. — Далеч преди шумерите, китайците и египтяните. Народ, който е познавал астрономията и е използвал мерки за тежест и обем, притежавал е реалистична представа за планетата, напреднала картография, геометрия, морска навигация, математика векове преди съвременната цивилизация. Представяш ли си какви научни открития са направили? От Диц Оберхойзер научихме, че баща му участвал в експедицията до Антарктида през трийсет и осма. Там видял и научил много неща. Но нацистите били твърде глупави, за да го оценят. Педантични, ограничени и арогантни глупци.

По всичко личи, че и ние сме били като тях, адмирале — поклати глави Рамзи. — В доклада след операция „Висок скок“ е констатирано, че камъните, които съхраняваме тук, са останки от древен народ, най-вероятно от арийската раса. Всички са обезпокоени. По всичко личи, че сме повярвали в мита на нацистите.

Там ни е грешката — кимна Дайлс. — Но времената са били други. Експертите от администрацията на Труман решили, че въпросът е политически и трябва да бъде запазен в тайна. Не искали да предлагат доказателства на версията за расово превъзходство на Хитлер и компания. По тази причина операция „Висок скок“ е засекретена, а откритията са запечатани тук, далеч от хорските очи. Оказва се обаче, че това решение ни прави лоша услуга.

Дайлс посочи към една стоманена врата в дъното.

Ела да ти покажа нещо, което със сигурност не си видял по време на онази експедиция.

В момента Рамзи стоеше пред същата врата. Помещението зад нея представляваше хладилна камера.

Същата, в която преди трийсет и осем години бе влязъл за пръв и последен път. В деня, в който адмирал Дайлс бе издал своята кратка и категорична заповед: Оставете го на мира! Днес тази заповед най-после беше отменена, но преди да пристъпи към действие, Рамзи искаше да се увери, че те все още са тук.

Ръката му се протегна към резето.