Стив Бери
Наследството на Карл Велики (41)

40

Вашингтон

14:40 ч.

Поканиха Рамзи в дневната на контраадмирал Реймънд Дайлс-младши, офицер от запаса на военноморските сили на Съединените щати. Деветдесет и четири годишният мъж, родом от Мисури, беше служил по време на Втората световна война, Корея и Виетнам, след което, в началото на 80-те, беше излязъл в пенсия. През 1971 г. като началник на военноморските операции Дайлс беше подписал секретната заповед за прекратяване на всякакви действия по издирването и спасяването на изчезналата подводница НР-1А. Тогава Рамзи беше лейтенант, на когото Дайлс бе възложил задачата да отплава към Антарктида на борда на „Холдън“ и да му докладва лично. След приключването на мисията Рамзи беше повишен в капитан и назначен в щаба на Дайлс. От този момент нататък възходът му беше бърз и лесен.

Рамзи дължеше кариерата си на този възрастен мъж. Който между другото все още имаше сериозно политическо влияние.

С Дайлс се консултираха всички президенти, включително и сегашният. Всички се съобразяваха с мнението му. Пресата го третираше с респект и благоговение, а мнозина сенатори му демонстрираха уважението си на място — в същата стая, в която току-що въведоха Рамзи. В камината гореше буен огън. Старецът седеше пред нея с вълнено одеяло върху съсухрените колене, а ръката му механично галеше котката с дълга козина, която дремеше в скута му. Той дори си имаше прякор. Наричаха го Зимния ястреб — прозвище, което той много харесваше.

— Винаги ми е приятно, когато се отбиваш при мен — промърмори Дайлс и стрелна госта си с изненадващо бистри очи, скрити между дълбоки бръчки.

Рамзи остана почтително прав, очаквайки поканата на своя ментор да седне.

— Очаквах да се обадиш — добави Дайлс. — Едва тази сутрин научих за Силвиан. Едно време служеше в щаба ми. Много добър сътрудник, но малко скован. Въпреки това се справяше добре. Пламенни рапорти, но нищо повече.

— Искам мястото му — каза Рамзи, решил да действа директно.

В меланхоличните зеници на адмирала проблесна одобрение.

— Член на Съвета на началник-щабовете — промърмори той. — Аз така и не стигнах дотам.

— Но бихте могли.

Възрастният мъж поклати глава.

— С Рейгън не се разбирахме. Той имаше своите фаворити. Всъщност те бяха фаворити на сътрудниците му, но аз не бях сред тях. А и беше време да се оттегля.

— А как стоят нещата с Даниълс? Не сте ли в неговия списък с фаворити?

В изражението на Дайлс се появи нещо твърдо и непреклонно.

— Лангфорд, ти много добре знаеш, че президентът не е сред нашите приятели. Той има твърд курс спрямо военните. Орязва бюджета, спира програми. Дори твърди, че нямаме нужда от Съвет на началник-щабовете.

— Греши.

— Може би. За съжаление той е президент, при това доста популярен. Също като Рейгън, само че с друга философия.

— Но той със сигурност уважава някои офицери. Хора, които вие познавате. Ако те подкрепят моята кандидатура, нещата може би ще се получат.

— Мнозина от тях също биха пожелали този пост — промърмори Дайлс и механично погали котката.

Рамзи не каза нищо.

— Не мислиш ли, че е гадно? — подхвърли Дайлс. — Молиш за услуга хора, които отдавна са се превърнали в политически проститутки. Навремето аз се оттеглих точно по тази причина.

— В такъв свят живеем — въздъхна Рамзи. — Правилата са установени от други, а ние просто играем според тях.

Той отлично знаеше, че много кадрови офицери и немалко „политически проститутки“ дължат кариерата си на Дайлс.

Зимния ястреб имаше приятели навсякъде и знаеше как да ги използва.

— Не съм забравил какво направи за мен — промърмори Дайлс. — Често си мисля за НР-1А и онези хора. Моля те, Лангфорд, разкажи ми го пак.

 

 

Ледът излъчваше синкаво сияние, което потъмняваше с дълбочината, преминавайки в теменужено и черно. Рамзи беше облечен в обемист термокостюм с двойна изолация, който плътно покриваше цялото му тяло, с изключение на тънка ивица около устните. При спускането му във водата кожата му пламна, но скоро след това изтръпна от студа. Ръцете му изглеждаха напълно безполезни в дебелите ръкавици. Но с потапянето тежестта почти изчезна и той изпита чувството, че по-скоро лети в кристално чистата вода.

Засеченият от Хърбърт Роуланд радиосигнал ги отведе към тясно заливче, където замръзващият океан кротко ближеше ледения бряг. Място, на което през лятото се събират тюлени и птици. Силата на сигнала беше такава, че изискваше директно проучване. Затова навлече тежкия костюм с помощта на Сейърс и Роуланд. Заповедта беше пределно ясна: единствено той можеше да се спусне под водата.

Провери дълбочината. Дванайсет метра.

Не знаеше какво е разстоянието до дъното. Надяваше се да зърне нещо, което да му даде информация за съдбата на подводницата. Роуланд твърдеше, че източникът на сигнала е по-навътре в сушата, към планината, чиито склонове се издигаха направо от морето.

Рамзи размърда крака. Вляво бавно изплува черна назъбена скала от вулканичен произход. Повърхността й беше покрита е яркооранжеви анемони, сюнгери, розови корали и жълто-зелени молюски. Ако водата не беше толкова студена, можеше да бъде коралов риф. Светлината над главата му бързо изчезваше. Допреди миг заледената повърхност на океана имаше цвета на облачно небе в различни комбинации на синьото, но сега вече беше черна.

Ледът явно беше отстъпил място на скалите.

Издърпа фенерчето от колана си и го включи. Забеляза малко планктон. Седименти не се виждаха. Лъчът сякаш се разтваряше в мрака, без да може се спре на каквото и да било. Но около него имаше живот, който чакаше да бъде осветен. Например тюленът, който се стрелна наблизо почти без да помръдва мускули. Последваха го и други.

Рамзи долови призивните им звуци, дори ги почувства с тялото си. Сякаш се беше превърнал в сонар. Каква мисия, господи. Шанс да докаже качествата си пред хората, от които зависеше кариерата му. Прие веднага, а след това лично избра Сейърс и Роуланд за свои помощници. Познаваше ги добре и знаеше, че може да разчита на тях. Роуланд твърдеше, че източникът на сигнала е на около двеста метра в южна посока. По изчисленията на Рамзи вече ги беше изминал. Лъчът на фенерчето проникваше на не повече от петдесет метра надолу. Надяваше се, че всеки момент ще зърне оранжевата сигнална мачта на НР-1А, стърчаща от дъното.

По всяка вероятност се намираше в огромна подводна пещера, издълбана дълбоко във вулканичните скали на Антарктида. Напрегна взор, но не видя нищо. Само вода, разтваряща се в мрака. Но сигналът идваше от тук. Реши да продължи още стотина метра. Край него се стрелна тюлен, следван от втори. Стройните им тела се преплетоха във фантастичен балет. Единият направи широко салто, после се устреми нагоре. Той го проследи с фенерчето. Животното изчезна.

Вторият тюлен помръдна с перки на сантиметри от него и се понесе след побратима си. И той излезе на повърхността. Но как бе възможно? Отгоре би трябвало да има само скали. Рамзи се завъртя и предпазливо последва тюлените.

— Удивително! — прошепна Дайлс. — Какво приключение!

Рамзи кимна.

— Когато изскочих на повърхността, по устните ми имаше някакъв особен вкус. Сякаш бях целувал замръзнал метал.

Адмиралът се засмя.

— Много бих искал да съм на твое място.

— Приключението не е свършило, адмирале.

Сериозният тон, с който бяха изречени тези думи, недвусмислено показваше, че причините за настоящата визита са повече от една. По челото на възрастния мъж се появиха загрижени бръчки.

— Хайде, започвай.

Рамзи му разказа как агентите от специален отдел „Магелан“ са се сдобили с доклада за изчезването на НР-1А и той е станал достояние на Котън Малоун. Не пропусна да спомене за успешния си опит да го прибере обратно. За намесата на Белия дом, изискал личните досиета на Закари Алегзандър, Хърбърт Роуланд и Ник Сейърс. Пропусна единствено мисията на Чарли Смит.

— Някой проявява сериозен интерес — рече в заключение той.

— Въпрос на време — прошепна с въздишка старецът. — Тайните вече трудно остават тайни.

— Мога да ги спра — късо обяви Рамзи.

Очите на адмирала се превърнаха в тесни цепки.

— Значи трябва да ги спреш.

— Взел съм мерки. Но онази ваша заповед гласеше той да бъде оставен на мира.

Името беше излишно. И двамата знаеха кой е той.

— А ти дойде да провериш дали заповедта все още е валидна?

Рамзи кимна, помълча за миг и добави:

— Ако искаме всичко да свърши, той също трябва да бъде включен.

— Аз вече не мога да ти заповядвам.

— Вие сте единственият човек на света, на когото съм готов да се подчинявам безпрекословно. Преди трийсет и осем години, когато екипът ни се разпусна, вие издадохте кратка и ясна заповед: Оставете го на мира.

— Още ли е жив? — попита Дайлс.

— Да, в момента е на шейсет и осем. Живее в Тенеси и преподава на студенти.

— И продължава да дрънка същите глупости?

— Нищо не се е променило.

— А двамата лейтенанти, които бяха с теб?

Той замълча. Приказките бяха излишни.

— Доста работа си свършил — отбеляза адмиралът.

— Имах добри учители.

Дайлс продължаваше да гали котката.

— През седемдесет и първа поехме голям риск. Вярно е, че преди плаването екипажът на Малоун прие всички условия, но ние бихме могли да постъпим и другояче. Да ги потърсим и да се опитаме да ги спасим. И до ден-днешен се питам дали постъпих правилно.

— Абсолютно правилно.

— Откъде си толкова сигурен?

— Времената бяха други. Онази подводница беше нашето най-секретно оръжие. Нямаше начин да обявим съществуването й, а още по-малко нейното потъване. Колко време щеше да мине, преди руснаците да открият останките й? Да не забравяме, че ставаше въпрос и за другата подводница — НР-1. Тя е на вода и до днес. Няма никакво съмнение, че сте постъпили правилно.

— Мислиш ли, че президентът се опитва да разбере какво е станало?

— Не. Става въпрос за хора с по-нисък ранг, но президентът разполага с ушите на Дейвис.

— И ти се опасяваш, че той ще ликвидира шансовете ти за номинация?

— Без никакво съмнение.

Адмиралът не виждаше смисъл да добавя очевидното: И окончателно ще срине репутацията ти.

— В такъв случай отменям заповедта — обяви след кратък размисъл той. — Постъпи така, както намериш за добре.