Стив Бери
Наследството на Карл Велики (11)

10

Вперил поглед в лицето на Доротея Линдауер, Малоун чакаше отговор.

— Баща ми Диц Оберхойзер е бил на борда на „Блейзък“ — поясни тя.

Направи му впечатление, че жената продължава да използва фалшивото име на подводницата. Вероятно не знаеше много, но по-вероятно се опитваше да го заблуди. Но името му беше познато. Да, в доклада се споменаваше за оперативен специалист на име Диц Оберхойзер.

— Какво е правил там? — попита на глас той.

Красивите й черти омекнаха, но не и очите й, които продължаваха да го пронизват. Напомняше му за Касиопея Вит — една друга жена, която беше успяла да привлече вниманието му.

— Задачата на баща ми е била да търси началото на цивилизацията.

— Само толкова? Аз пък си мислех, че е била по-важна.

— Много добре разбирам, че иронията може да бъде защитно средство, хер Малоун. Но когато става въпрос за баща ми, не бих прибягвала до нея. Убедена съм, че и ти си на същото мнение.

Острите й думи нямаха особен ефект.

— Не отговори на въпроса ми. Какво е правел на борда?

На лицето й се появи едва забележима гневна руменина, която бързо се стопи.

— Говоря сериозно. Задачата му наистина е била да търси началото на цивилизацията. Това беше голямото предизвикателство на живота му.

— Не обичам да си играят с мен — изръмжа Малоун. — Заради теб днес убих човек.

— Грешката си е негова. Прояви прекалено усърдие и те подцени. Но поведението ти напълно потвърди всичко, което бях чувала за теб.

— Очевидно убийствата не те плашат, но с мен не е така.

— Доколкото съм осведомена, едва ли са нещо непознато за теб.

— От други приятели?

— О, да. Наистина добре информирани. — Ръката й махна към масата, върху чиято похабена повърхност той вече беше забелязал някакво очевидно старо издание. — Хвърли едно око. Нали си специалист по книгите?

Малоун пристъпи към масата и прибра пистолета в джоба на якето си. Ако тази жена искаше смъртта му, по всяка вероятност вече щеше да е мъртъв.

Размерите на книгата бяха около петнайсет на двайсет и пет сантиметра, с дебелина почти пет. Очите му по навик отчетоха характерните й особености. Корица от телешки бокс. Скромно, лишено от цветове оформление. Плосък гръб без никакви обозначения — доказателство за нейната дълга история, тъй като през средновековието книгите са били съхранявани не в отвесно, а в легнало положение. Оттам и чистият гръб.

Внимателно разтвори кориците и започна да прелиства сухите и втвърдени от старост страници, изработени от фин пергамент. Не след дълго забеляза наличието на някакви странни чертежи в полетата, придружени от ръкописен текст на непознат език.

— Какво е това?

— Нека ти разкажа за едно събитие. Случило се е на север оттук, в Аахен, през една неделна майска утрин хиляда години след раждането на Христос.

 

 

Ото III гледаше как последните препятствия пред имперските му амбиции бавно се стопяват. Стоеше в преддверието на дворцовия параклис — свещено място, издигнато преди двеста години от човека, в чиято гробница му предстоеше да влезе.

— Всичко е готово, Ваше Величество — обяви Фон Помело.

Графът имаше доста дразнещи обноски, но беше твърде важен, защото отговаряше за реда в двореца при отсъствието на императора. Което в случая с Ото беше едно почти постоянно състояние. Императорът не проявяваше интерес нито към германските гори, нито към горещото лято и тежката зима в Аахен, още по-малко пък към пълната липса на цивилизованост в тази част на империята. Винаги беше предпочитал топлината и културата на Рим.

Работниците изнасяха последните останки от натрошените плочи от пода.

Никой не знаеше къде точно трябва да се копае. Криптата била запечатана преди стотици години, без нищо да посочва точното място. Идеята била да скрият тялото на обитателя й от настъпващите орди на викингите. И се оказала удачна. През 881 г. норманите завладели параклиса, но не открили нищо. Преди пристигането на Ото, Фон Помело беше започнал да копае и работниците бяха стигнали до обещаващо място.

За късмет графът се бе оказал прав. Ото нямаше време за грешки. Годината беше наистина апокалиптична. Първа от новото хилядолетие, тя беше годината, в която мнозина вярващи очакваха появата на Христос и Деня на Страшния съд.

Двама епископи мълчаливо наблюдаваха усилията на копачите. Гробницата, в която щяха да влязат, не бе отваряна от 29 януари 814 г. — деня, в който беше починал августейшият, коронован от Бога император, владетел на Римската империя и по Божията воля крал на франките и ломбардите. Приживе той беше мъдрец и чудотворец, защитник на Йерусалим, ясновидец, рицар, върховен епископ. Един поет тържествено обяви, че никой смъртен не може да достигне апостолските висини на духа му. Светското му име беше Каролус. Отначало титлата „Магнус“ бе придадена към това име поради необичайно високата му фигура, но днес вече означаваше величие. Каролус Магнус. Шарлеман. Карл Велики. Хората го произнасяха тихо, с почтително сведени глави, както се произнася името на Бога.

Работниците се отдръпнаха от черната дупка в пода и Фон Лобело се наведе да провери какво са свършили. Преддверието се изпълни със странна миризма — сладникава, влажна и лепкава. Ото знаеше как миришат разваленото месо, вкиснатото мляко и човешките изпражнения. Но този полъх беше друг. Така можеше да мирише само древен въздух, съхранявал столетия наред неща, които никой смъртен няма право да види.

Един от работниците вкара запалена факла в дупката. Миг по-късно извика да донесат дървена стълба.

Днес беше Петдесетница и допреди малко параклисът беше изпълнен с богомолци. Ото току-що се беше върнал от гроба на своя стар приятел Адалберт, епископ на Прага, погребан в Гнесен — града, който той, в качеството си на император, беше въздигнал в ранг на архиепископия. А сега бе тук, за да зърне тленните останки на Карл Велики.

— Аз ще вляза пръв — обяви Ото.

Беше само на двайсет години, висок и строен. Син на немски крал и гъркиня, коронясан за римски император на тригодишна възраст, той беше управлявал под опеката на майка си в продължение на осем години, а други три — под тази на баба си. През последните шест управляваше самостоятелно. Главната цел на живота му беше да установи Renovatio Imperii, или християнска Римска империя, в която да живеят заедно тевтонци, латини и славяни. И която по примера на Карл Велики да бъде управлявана съвместно от императора и папата. Онова, което лежеше в дупката под краката му, може би щеше да помогне за сбъдването на тази мечта.

Сложи крак на стълбата и пое горящата факла от ръцете на Фон Помело. Пред очите му се плъзнаха десет напречни дъски, след което краката му стъпиха на пода. Въздухът беше застоял, като в пещера. Странната миризма стана по-силна, но Ото вече беше убеден, че това е миризмата на властта.

Под светлината на факлата се разкри мраморна гробница, чиито размери отговаряха на параклиса горе. Фон Помело и двамата епископи се спуснаха след него.

После го видя. Карл Велики го чакаше на мраморен трон под каменен балдахин. Трупът беше увит с пурпурни одежди. Лявата ръка, скрита в ръкавица, държеше скиптър. Кралят беше като жив, опрял рамене в облегалката на трона. Прикрепена към короната златна верига държеше главата му изправена. Лицето беше покрито с парче плат. Разложението беше видимо, но крайниците бяха по местата си. Липсваше само върхът на носа.

Ото почтително падна на колене, останалите побързаха да сторят същото. Владетелят беше като в транс. Не бе очаквал подобна гледка. С течение на годините беше чувал най-различни легенди, но бе предпочел да не им обръща внимание. Императорите се нуждаят от легенди.

— Чувал съм, че в короната е вплетена частица от Светия кръст — прошепна Фон Помело.

Ото също го беше чувал. Тронът бе поставен върху дебела мраморна плоча. Трите й видими страни бяха покрити със скулптурни фигури. Мъже, коне, колесница. Двуглава хрътка, пазител на ада. Жени с кошници цветя в ръцете. Римлянки. Подобно великолепие Ото беше виждал единствено в Италия. А присъствието си тук, в тази християнска гробница, възприемаше като знак, че имперските му мечти имат всички основания да се сбъднат.

Встрани от трона лежаха щит и меч, Той беше чувал за щита, благословен лично от папа Лъв в деня, в който Карл е бил провъзгласен за император преди двеста години. Върху него беше изрисуван кралският печат. Младежът беше виждал копия от него в императорската библиотека.

Ото бавно се изправи. Главната причина да е тук бяха скиптърът и короната. Беше очаквал да види най-вече голи кости. Но положението се оказа съвсем различно. Ото се взря в свитъка, който лежеше в скута на императора. Внимателно пристъпи напред. Очите му различиха фин пергамент. Писмото и рисунките по него бяха избледнели, но напълно четливи.

— Някой от вас знае ли латински?

Един от епископите кимна и Ото му направи знак да се приближи. Два от пръстите на облечената в ръкавица лява ръка сочеха един пасаж на най-горния лист.

Епископът се наведе да го разгледа и обяви:

— Това е Евангелието на Марк.

— Чети.

— „… Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“

Ото се втренчи в трупа. Папата го беше уверил, че символите на Каролус Магнус са отлични инструменти за възвръщане блясъка на Свещената Римска империя. Миналото придава най-голяма мистика на властта. А в момента пред очите му се разкриваше част от най-славното минало. Едва сега започна да разбира какво бе имал предвид Айнхард, описвайки императора като висок, атлетичен, с широки рамене, яки като стомана плещи, сини очи, кестенява коса, сурово изражение, неимоверно активен, непознаващ умората, енергичен и властен дори в съня си. Такъв бе човекът, който в момента седеше пред него — кротък и неподвижен, но въпреки това велик.

В съзнанието му се появи и втората причина да бъде тук. Очите му обходиха криптата. Преди да умре, баба му беше разказала нещо, което бе чула от Ото I, неговия дядо.

Нещо, което бе достояние само на императорите. И засягаше вещите, които Каролус Магнус бе пожелал да бъдат погребани с него. Най-известни сред тях бяха щитът, мечът и парченцето от Светия кръст. Но цитатът от Марк беше истинска изненада.

А после го видя. Онова, за което всъщност беше тук. Лежеше върху мраморна маса.

Пристъпи към нея, подаде факлата на Фон Помело и се взря в малката, покрита с прах книга. На корицата й беше изрисуван символът, който познаваше от разказа на баба си.

Внимателно я разтвори. Страниците бяха запълнени със символи и странни рисунки, под които имаше бележки, изписани на непознат език.

— Каква е тази книга, Ваше Величество? — попита Фон Ломело. — Що за език е това?

При нормални обстоятелства Ото не би допуснал подобно поведение. Императорите не обичат да им задават въпроси. Но радостта от откритието изпълни душата му с чувство на огромно облекчение. Папата беше на мнение, че короните и скиптрите са символ на върховната власт, но ако можеше да вярва на твърденията на баба си, тези странни рисунки и думи бяха най-могъщият източник на сила. По тази причина Ото отговори на графа с думите, които беше използвала баба му.

— Това е езикът на боговете.

Малоун изслуша историята, без да скрива скептицизма си.

— Според непотвърдени исторически сведения Ото изрязал ноктите на Карл Велики, махнал един зъб и заповядал да направят златна отливка на носа му. След което запечатал гробницата.

— От тона ти разбирам, че вярваш на тази легенда.

— Кой знае? Неслучайно онези времена са наречени „тъмните векове“.

На последната страница се виждаше символът, изографисан върху щита, открит в гробницата — една любопитна комбинация на буквите K, R, L и S, но и още няколко неща. Малоун се обърна към домакинята за обяснение.

— Това е пълният подпис на Карл Велики — отвърна тя. — Буквата А от Карл е открита в центъра на кръста. Другите, разположени отляво и отдясно, вероятно са били добавени от някой писар. Signum Caroli gloriosissimi regis. „Знакът на най-славния крал Карл“.

— Това ли е книгата от неговата гробница?

— Да.