Стив Бери
Наследството на Карл Велики (1)

Пролог

Ноември 1971 г.

Форест Малоун подскочи при тревожния вой на сирената.

— Дълбочина? — напрегнато попита той.

— Двеста метра.

— Какво има под нас?

— Още шестстотин и петдесет метра ледена вода.

Очите му пробягаха по показанията на контролните уреди и термометрите. Седеше в средата на тясната командна кабина, притиснат между кормчията и навигатора. Ръцете на двамата мъже лежаха върху контролните лостове. Осветлението мъждукаше.

— Намалете на два възела.

Подводницата се разтресе. Сирената спря да вие, кабината потъна в мрак.

— Капитане, съобщение от реакторния блок. Задействан е прекъсвачът на един от контролните пръти.

Той веднага разбра какво беше станало. Вградените в реактора предпазни механизми бяха потопили останалите активни пръти, прекъсвайки верижната реакция. Реакторът се беше самоизключил.

— Преминете на акумулаторно захранване.

Беше единствената възможност. Включиха се аварийните светлини. Слаби и мъждукащи. В кабината за управление влезе борд-инженер Фландърс — стегнат и сдържан професионалист, на когото Малоун имаше пълно доверие.

— Казвай какво става, Том.

— Не знам каква е повредата и колко време ще бъде нужно за отстраняването й — отвърна Фландърс. — Но при всички случаи трябва да ограничим максимално консумацията на електрически ток.

И друг път се беше случвало да изгубят мощност. Всъщност беше ставало няколко пъти. Форест Малоун беше наясно, че акумулаторите могат да осигурят временно захранване за не повече от два дни. При условие, че ги ползват максимално икономично. Екипажът беше добре обучен за действие в подобни ситуации, но инструкциите бяха категорични — при проблем с реактора повредата трябва да бъде отстранена в рамките на един час. В противен случай подводницата трябва да се насочи към най-близкото пристанище.

Което се намираше на хиляда и петстотин морски мили от тук.

— Изключете всичко, от което нямаме непосредствена нужда — заповяда той.

— Ще ни бъде трудно да запазим стабилност, капитане — обади се навигаторът.

Законът на Архимед в действие. Всеки предмет, тежащ колкото водата, която измества, не може да потъне, но и не може да плава, запазвайки равновесно положение. Всички подводници действат на този принцип, придвижвайки се под вода с помощта на двигателите си. Но без двигателна тяга не могат да се потапят или да изплават, нито пък да използват инерцията си. Проблеми, които лесно могат да бъдат решени с излизане на повърхността. Но повърхността над тях беше блокирана от дебел слой лед.

— Капитане, от машинното докладват за ограничено изтичане на хидравлична течност.

— Ограничено? — вдигна вежди Малоун. — Точно сега?

— Забелязано е още преди известно време. Искат разрешение да изключат един от клапаните и да подменят съответния маркуч, докато двигателят не работи.

Логично.

— Добре, направете го. Надявам се, че чувам последната лоша новина. — Извърна се към дежурния на сонара и попита: — Нещо пред нас?

— Чисто е — отвърна матросът.

— Течението започва да ни отнася — обади се навигаторът.

— Компенсирай. Но внимавай с тягата.

Внезапно носът на подводницата се наведе рязко надолу.

— Какво става, по дяволите?

— Кърмовите панели са в позиция потапяне! — изкрещя помощникът, скочи и издърпа лоста към себе си. — Не реагират!

— Блаунт! — повиши глас Малоун. — Помогнете му!

Дежурният пред сонара напусна мястото си и хукна към командния мостик. Наклонът се увеличи. Малоун се хвана за пулта, от който изпопадаха всички незакрепени вещи.

— Аврал! — изкрещя той.

Носът продължаваше да се навежда.

— Наклон над четирийсет и пет градуса! — докладва навигаторът. — Спускането продължава. Не можем да го овладеем.

Малоун се вкопчи в пулта, опитвайки се да се задържи на крака.

— Триста метра и продължава!

Цифрите на дълбокомера се въртяха с шеметна бързина. Корпусът на подводницата беше пригоден да издържа дълбочина до деветстотин метра, но дъното се приближаваше прекалено бързо и външното налягане рязко се увеличаваше. При тези условия заплахата от смачкването му ставаше съвсем реална. От друга страна, евентуалният челен сблъсък с океанското дъно също не носеше нищо добро.

Оставаше само един, последен шанс.

— Пълен назад! Опразнете баластните резервоари!

Подводницата се разтърси от аварийно включените електродвигатели. Витлата се завъртяха с пълна сила, а сгъстеният въздух нахлу с грохот в резервоарите, изтласквайки водата от тях. Кормчията държеше руля с две ръце, почервенял от напрежение.

Постепенно подводницата възстанови равновесието си. Носът бавно се повдигна и зае хоризонтално положение.

— Контролирайте изхвърлянето на баласта — заповяда Малоун. — Задръжте в неутрално положение. Не искам да тръгнем нагоре.

Навигаторът бързо изпълни командата.

— Разстояние до дъното?

Блаунт се върна на мястото си.

— Седемдесет метра — докладва той.

Малоун погледна дълбочинния индикатор. Седемстотин и четирийсет метра. Корпусът поскърцваше от външното налягане, но се държеше. Премести очи върху уредите, отчитащи нередностите в баласта. Всички светеха в зелено, което означаваше, че клапаните и прекъсвачите са затворени. Най-накрая една добра новина.

— Заход към дъното — заповяда той.

Едно от големите предимства на този модел подводници беше способността им да лягат на морското дъно. Тя се дължеше на специалните подобрения при изграждането им, включително допълнителните възможности на стабилизиращата система, чието действие току-що бяха изпитали.

Корпусът меко докосна дъното. Мъжете на командния мостик се спогледаха, но не казаха нищо. Не беше нужно, тъй като Малоун прекрасно знаеше какво им минава през главата. И този път се разминахме на косъм.

— Знаем ли какво се случи? — попита той.

— От машинното докладват, че системата за управление и спускане е блокирала в момента, в който са изключили клапана, подлежащ на ремонт. Подобно нещо не се беше случвало досега.

— Да кажат нещо, което не ми е известно — въздъхна Малоун.

— В момента клапанът е отворен и функционира нормално.

Той се усмихна на начина, по който борд-инженерът изрече тези думи. Ако знам повече, със сигурност щях да ти кажа.

— Добре, кажи им да го оправят. Какво става с реактора?

— Още не работи.

Часът за рестартирането се топеше с тревожна бързина.

— Контакт извън корпуса, капитане — докладва Блаунт. — Многобройни твърди предмети. Изглежда, сме попаднали на каменисто дъно, осеяно с огромни скали.

Малоун реши да рискува и да изразходва част от скъпоценната електроенергия.

— Включете камерите и външните светлини. За кратко, колкото да видим за какво става въпрос.

Видеоекраните оживяха. В кристално чистата вода около подводницата се очертаха огромни каменни късове.

— Странно — промълви един от мъжете в командната зала.

— Това не са скали, а големи каменни плочи — отбеляза Малоун. — Правоъгълни и квадратни. Насочете камерата.

Блаунт натисна няколко копчета на пулта пред себе си. Камерата се фокусира върху най-близката плоча.

— Пресвети боже! — възкликна командирът.

Отвесната стена на камъка беше покрита с някаква странна маркировка. Приличаше на писмо, което му беше непознато. Отделните букви бяха изписани с курсив, закръглени и някак обтекаеми. Подредени в групи, които приличаха на думи, но с напълно неразбираемо съдържание.

— Има ги и върху останалите блокове — отбеляза Блаунт, а Малоун се извърна към допълнителните екрани.

Бяха попаднали в някакво странно гробище, изпълнено с непознати духове.

— Изключи камерите — разпореди той. За момента енергията беше много по-важна от всякакви любопитни находки. — Дали сме в безопасност тук, разбира се, ако си кротуваме и не мърдаме?

— Лежим в нещо като падина между скалите, няма нищо опасно — увери го Блаунт.

— Капитане, викат ви на носа! — екна разтревоженият глас на помощника, придружен от нов тревожен звук.

Малоун изтича към стълбата, която водеше към горното ниво. Борд-инженерът вече го чакаше там.

Алармата замлъкна. Той усети топлина и закова очи в пода. После се наведе и внимателно докосна метала. Беше нетърпимо горещ. Лоша работа. Под алуминиевия капак имаше сто и петдесет сребърно-цинкови акумулатора. От горчив опит знаеше, че те са по-скоро произведение на изкуството, отколкото надеждна апаратура, и се повреждат изключително често.

Един електротехник отвъртя четирите винта, които придържаха капака към пода. Отдолу се разнесе зловещо клокочене, придружено от облак задушлив дим. Малоун моментално разбра за какво става въпрос: зарядната течност на акумулаторите отново беше кипнала. Калиев хидроокис.

Капакът с трясък се върна на мястото си, винтовете потънаха в леглата си. Но отлагането щеше да е временно, за броени минути. Скоро вентилационната система щеше да разпространи отровния дим из цялата подводница. И всички щяха да загинат, тъй като нямаше възможност за проветряване.

Малоун хукна обратно към командния мостик.

Не искаше да умира, но шансовете им бързо намаляваха. Беше служил на подводници цели двайсет и шест години — отначало на дизелови, а след това на атомни. Само един от петима кандидати в специалната подводничарска школа на военноморските сили успяваше да издържи изключително тежките приемни изпити, които включваха максимално физическо натоварване, психологически тестове и свръх бързи реакции. Сребърните делфинчета бяха окачени на петлиците му от първия му командир, а после самият той беше оказвал тази чест на най-добрите си ученици.

По тази причина знаеше какъв ще бъде резултатът.

Играта беше приключила.

В главата му се появи една-единствена мисъл. За момчето му. За десетгодишния му син, който щеше да расте без баща.

Обичам те, Котън.