Стив Бери
Наследството на Карл Велики (38)

37

Шарлот

Чарли Смит се беше втурнал към гардероба, без да разсъждава. С облекчение установи, че е достатъчно дълбок, и бързо се скри зад окачените дрехи. Нарочно остави вратичката открехната, надявайки се, че така нещата ще изглеждат по-невинни. После двамата непознати влязоха в спалнята. След няколкото реплики, които си размениха, в душата на Чарли се промъкна надеждата, че скривалището ще се окаже надеждно. Те решиха да си тръгнат и не след дълго входната врата се отвори, а след това меко се захлопна.

Този път се размина на косъм. Не беше очаквал подобно нещо. Кои бяха тези двамата? Дали да не информира Рамзи?

Не, не. Адмиралът даде да се разбере, че не желае контакти преди изпълнението на трите задачи.

Промъкна се към прозореца и проследи с очи колата, която се отдалечаваше. Двата силуета в нея се очертаваха съвсем ясно. Чарли се гордееше със задълбочената подготовка на операцията. Хората робуват на навиците си. Включително и онези, които са убедени, че нямат такива. Хърбърт Роуланд водеше прост живот, наслаждаваше се на почивката край езерото в компанията на съпругата си. Но този живот също се подчиняваше на рутината. По някое време щеше да се прибере, вероятно с храна за вкъщи, щеше да си сложи инжекцията и да седне да вечеря. А после щеше да изпие някоя и друга чаша уиски и да си легне, без да подозира, че това е последният ден в живота му.

Поклати глава, страхът го напусна. Странен начин да си изкарваш хляба, но някой трябва да върши и тази работа. Разполагаше с няколко свободни часа и реши, че спокойно може да се върне в града и да отиде на кино. Може би да хапне и един стек в „Рутс Крис“. По-късно щеше да се върне.

Стефани мълчеше. Колата се носеше по черния път, който водеше към шосето. В един момент се обърна, но къщата вече беше изчезнала. Обграждаше ги гъста гора. Беше подала ключовете на Дейвис с молбата да шофира. За късмет той не бе попитал нищо и просто бе седнал зад кормилото.

— Спри.

Чакълът под колелата изскърца и колата закова на място.

— Дай ми номера на мобилния си телефон.

Дейвис го продиктува и тя го вкара в паметта на своя. После отвори страничната врата.

— Излез на асфалта и след известно разстояние спри. Чакай да ти се обадя.

— Какво си намислила?

— Имам едно предчувствие.

Малоун и Кристел пресякоха Марктплац. Наближаваше шест следобед. Слънцето висеше ниско над хоризонта. Времето бързо се влошаваше. Задуха леден северен вятър.

Тя го поведе към храма през стария вътрешен двор — павиран правоъгълник, очертан от отрупани със сняг дървета. Дължината му беше два пъти по-голяма от широчината. Околните сгради спираха вятъра, но не и студа. Наоколо тичаха и се боричкаха деца, а дворът беше изпъстрен с коледни сергии. Във всеки германски град имаше такива. Какво ли прави в този момент Гари? Синът му вече беше излязъл в коледна ваканция. Трябва да му се обади. Звънеше му на всеки два дни.

Децата хукнаха към новата атракция — мъж с увиснали бузи, облечен в червена шуба и с дълга шапка с пискюл на главата.

— Санта Клаус — обади се Кристел. — Нашият Дядо Коледа.

— Различен е — промълви Малоун.

Възползвайки се от навалицата, той вече беше установил, че Изпития продължава да ги следи. В момента се мотаеше пред сергиите, подредени около висок смърч, окичен с електрически свещи и разноцветни гирлянди. В носа го удари миризмата на врял оцет, или Gluhwein, както го наричаха местните.

На няколко метра от тях се виждаше сергия, на която дебели лелки с ръкавици предлагаха дълбоки кафяви купи, пълни с лютивата и гореща течност. Обърна се към съседната сергия, на която възрастен мъж продаваше някакви сладки.

— Какво е това?

— Местен деликатес. Хляб с джинджифил и други подправки.

— Да го опитаме.

Тя го погледна някак особено.

— Какво има? Аз обичам сладкиши.

Приближиха се до сергията и купиха две плоски и твърди хлебчета. Малоун захапа едното.

— Не е лошо.

Цялата постановка беше в чест на Изпития, с надеждата да приспи вниманието му. С удоволствие установи, че се получава. Преследвачът им продължаваше да стои пред сергиите, видимо самоуверен и отпуснат.

Скоро щеше да се мръкне. Малоун вече беше купил билети за последната туристическа обиколка на храма, която започваше в шест. В магазинчето за сувенири, откъдето бе взел и справочниците. Оттук нататък се налагаше да импровизира. От помощните материали беше научил, че храмът е обявен за световен паметник на културата от ЮНЕСКО. Всяко насилствено проникване и причиняването на щети би било сериозно престъпление. Но дали това означаваше нещо, особено след събитията в онзи португалски манастир и базиликата „Сан Марко“ във Венеция? Май беше на път да се превърне в експерт по унищожаване на световни исторически паметници.

Доротея влезе в централната гара на Мюнхен, на около два километра от Мариенплац. Тук пристигаха влакове от цяла Европа, вътрешните линии, метрото, трамваи и автобуси. Терминалът нямаше нищо общо с историческото наследство на града и представляваше модерна конструкция от бетон, стомана и стъкло. Електронните часовници показваха няколко минути след шест следобед.

Какво ставаше? Адмирал Лангфорд Рамзи май беше издал смъртна присъда на Уилкърсън, но тя го искаше жив. Защото го харесваше. Огледа се и почти веднага откри туристическата агенция. Уилкърсън не се виждаше никъде, но в замяна на това забеляза един мъж.

Висок, с еднореден костюм под вълненото палто и меки обувки. Около врата му имаше шалче „Бърбъри“ в убити тонове. Въпреки браздите на времето лицето му с приятни черти беше съхранило нещо детско. Стоманеносивите очи под очилата с метални рамки я огледаха с подчертано одобрение.

Беше съпругът й.

Вернер Линдауер.

— Добър вечер, Доротея — пристъпи към нея той.

Тя не знаеше какво да отговори. Бракът им беше навлязъл в своята двайсет и трета година. Съюзът им в началото беше продуктивен и криеше приятни очаквания. Но през последните десет години тя все по-трудно понасяше постоянното му мърморене и липсата на всякакъв интерес към околните. Единственото му положително качество беше любовта му към сина им Георг. Но момчето почина преди пет години и това събитие издълба огромна пропаст между тях. Вернер беше съсипан, тя също. Но двамата се справяха със скръбта по различен начин. Тя се затвори в себе си, той стана гневен. Тя заживя свой собствен живот, позволявайки му да стори същото. Всякакви емоционални контакти бяха прекратени.

— Какво търсиш тук? — попита Доротея.

— Теб.

Тя не беше в настроение за старите му номера. От време на време се правеше на мъж, но това беше по-скоро мимолетен каприз, отколкото някаква промяна.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — пожела да узнае тя.

— От капитан Стърлинг Уилкърсън.

На лицето й се изписа шок, който бързо отстъпи място на ужаса.

— Интересен тип — подхвърли Вернер. — С пищов в слепоочието се разпява така, че нищо не може да го спре.

— Какво си направил? — попита Доротея, без да крие смайването си.

Очите му се забиха в лицето й.

— Много неща, Доротея. А сега трябва да хванем един влак.

— Никъде няма да ходя с теб!

По лицето на Вернер пробяга гневна гримаса. Може би не беше очаквал подобна реакция. После устните му се разтегнаха в предразполагаща усмивка, която наистина я изплаши.

— В такъв случай ще пропуснеш сблъсъка между майка ти и любимата ти сестра. Това не те ли засяга?

До този момент тя дори не подозираше, че съпругът й е в течение. Не му беше казала абсолютно нищо, но беше ясно, че той е информиран много добре.

— Къде отиваме? — промълви най-сетне тя.

— Да видим сина си.

Стефани изчака, докато Едуин Дейвис се отдалечи, после превключи телефона на вибрация, закопча палтото си и се шмугна в гората. Заобикаляха я вековни борове и широколистни дървета с оголени клони и покрити с мъх стъбла. Първите стотина метра обратно към къщата измина бавно, стъпвайки безшумно по дебелия килим от борови иглички.

Разклатената закачалка бе прогонила всичките й съмнения. Но дали грешката беше нейна или на онзи, който се криеше в дома на Роуланд?

Непрекъснато втълпяваше на своите агенти, че трябва да се осланят на инстинктите си. Нищо не действа по-добре от здравия разум. В това отношение Котън Малоун беше истински майстор. Какво ли правеше в момента? Не се беше обадил във връзка с информацията относно Закари Алегзандър и останалите офицери на борда на „Холдън“.

Дали не бе в беда?

Къщата бавно изплува между преплетените клони на дърветата. Тя се залепи за един влажен и студен ствол. И най-добрите допускат грешки. Номерът е да си там, когато това се случи. Ако можеше да се вярва на Дейвис, смъртта на Закари Алегзандър и Дейвид Силвиан е била причинена от експерт, който умее да прикрива следите си. Явно това се беше случило и с Милисънт, въпреки че колегата й не беше изразил съмненията си. Сърцето й спря. Явно и той залагаше на предчувствието си.

Но закачалката беше помръднала. Стефани мъдро бе премълчала този факт. Искаше да разбере дали Хърбърт Роуланд е следващият. В същия миг вратата се отвори. В рамката й се появи нисък и слаб мъж с джинси и ботуши. Той се поколеба за момент, после тъмната му фигура изчезна в гората. Сърцето й ускори ритъма си. Ето го мръсника! Какво ли е направил там вътре? Извади телефона си и натисна бутона със запаметения номер на Дейвис. Съветникът вдигна на първото позвъняване.

— Ти беше прав — съобщи му тя.

— За какво?

— За Лангфорд Рамзи. Онова, което каза за него, е абсолютно вярно.