Стив Бери
Наследството на Карл Велики (33)

32

Вашингтон

8:10 ч.

Рамзи беше пълен с енергия. Вече беше проверил медийните сайтове и с удоволствие бе установил, че новината е там. Пожар с фатален край в Джаксънвил, Флорида. Жертвата е Закари Алегзандър, пенсиониран капитан от ВМС. Нищо необичайно около причините за пожара. Късо съединение в електрическото табло, дължащо се на погрешно свързване. Вчера Чарли Смит явно беше сътворил превъзходни спектакли. Дано и днес е на същото ниво.

Утрото беше типично за региона — свежо, хладно и слънчево. Рамзи се разхождаше пред музея „Смитсониън“. Отсреща блестяха внушителните бели сгради на Капитолия. Обичаше студените зимни утрини. Две седмици преди Коледа Конгресът беше във ваканция, политическият живот вървеше на бавни обороти. Всички чакаха новата година и поредната сесия на законодателите.

Новините също бяха оскъдни. Вероятно това обясняваше големия интерес на медиите към смъртта на адмирал Силвиан. А неотдавнашните критики на Даниълс към Съвета на началник-щабовете бяха солта и пиперът на тази преждевременна смърт. Самият Рамзи ги беше изслушал с пренебрежение, тъй като прекрасно знаеше, че никой в Конгреса няма желание за промени във върховното командване. Вярно е, че Съветът на началник-щабовете не правеше чести изявления, но когато това ставаше, хората слушаха. Което със сигурност беше и основната причина за недоволството на Белия дом. И най-вече на куцото пате Даниълс, което тромаво се клатушкаше към залеза на политическата си кариера.

Пред очите му се появи фигурата на нисък и спретнат мъж, облечен в отлично скроено кашмирено палто. Бледото му изпито лице беше поруменяло от студа. Беше гладко избръснат, с безупречно подстригана тъмна коса. Той потрепваше с крака, опитвайки се да се стопли. Рамзи погледна часовника си и установи, че пратеникът го чака поне от петнайсетина минути.

Насочи се към него.

— Адмирале, имате ли представа каква е температурата в момента?

— Четири под нулата — спокойно отвърна Рамзи.

— Не можахте ли да бъдете точен?

— Ако трябваше да бъда точен, щях да бъда.

— Не съм в настроение за чинопочитания. Ама никак!

Странно как набира кураж една мишка, докопала се до позицията началник-канцелария на някой американски сенатор, помисли си Рамзи. А после се запита дали Атос Кейн е наредил на тоя нещастник да се държи нагло, или поведението му е плод на лична импровизация.

— Аз съм тук, защото сенаторът ми заповяда да ви изслушам.

— Той още ли мечтае да стане президент?

Всичките му досегашни контакти с Кейн се бяха осъществили чрез този посредник.

— Да. И ще стане.

— Говориш с убеждението на предан чиновник, вкопчен в полите на шефа си.

— Всяка акула си има рибка, която почиства зъбите й.

— Вярно — усмихна се Рамзи.

— Какво искате, адмирале?

Поведението на този хлапак започна да го нервира. Беше време да го постави на мястото му.

— Искам да си затвориш устата и да слушаш.

Събеседникът му го огледа с преценяващия поглед на професионален политик.

— Винаги съм се отзовавал на молбите за помощ, които ми е отправял Кейн. Правил съм всичко възможно, без да задавам въпроси. — Изчака някакви мъже, които забързано минаха покрай тях, после продължи: — Тук му е мястото да добавя, че съм нарушил куп закони. Нещо, за което вие сте си затваряли очите.

Слушателят му не беше мъж на възраст, не притежаваше нито мъдрост, нито богатство. Но в замяна беше амбициозен и отлично знаеше цената на политическите услуги.

— Сенаторът прекрасно знае какво сте направили, адмирале. Но ние никога не сме имали пълна представа за плановете ви.

— Което не ви е пречило да се възползвате от благоприятните резултати.

— Приемам, че е така. А сега какво искате?

— Искам Кейн да убеди президента, че трябва да бъда назначен в Съвета на началник-щабовете. На мястото на Силвиан.

— И сте на мнение, че президентът не може да му откаже?

— Не и без сериозни последици.

Напрегнатите черти на посредника се разтеглиха в лека усмивка.

— Няма да стане — обяви той.

Какво?! Правилно ли беше чул?!

— Сенаторът предполагаше, че ще поискате точно това. Вие се обадихте още преди да изстине тялото на Силвиан. — Младежът се поколеба, след което тихо добави: — Подобна бързина повдига някои въпроси… — В наблюдателния му поглед се появи сянка на недоверие. — Но в крайна сметка вие наистина ни направихте една услуга, без да поискате нещо.

Рамзи не обърна внимание на думите му и тежко избоботи:

— Какво искаше да кажеш с това „няма да стане“?

— Вие сте твърде противоречива личност, адмирале. Опасен сте като оголена жица. Прекалено много хора във флота не ви харесват или ви нямат доверие. Подкрепата на назначението ви би била сериозна грешка. Както вече споменах, ние се готвим да щурмуваме Белия дом. Кампанията ни ще започне още следващата година.

Рамзи моментално си даде сметка, че започва прословутият вашингтонски танц: две стъпки напред, една назад. Опитните политици като Атос Кейн го владееха до съвършенство. Кандидатурата му изглеждаше напълно логична. Той беше лидер на своята партия, без сериозна конкуренция. Рамзи знаеше, че Кейн отдавна събира подкрепа. В момента със сигурност имаше милиони на своя страна. Беше от хората, които умеят да предразполагат околните, чувстваше се удобно както пред камерите, така и пред многобройна публика. Не беше нито заклет консерватор, нито изявен либерал, а по-скоро онова, което медиите обичат да наричат „средата на пътя“. Беше женен само веднъж, а трийсетте години брачен живот не бяха белязани с нито един скандал. Беше почти перфектен. „Почти“ заради услугата, която беше поискал преди време.

— Добър начин да се отблагодариш на приятелите си — горчиво поклати глава Рамзи.

— Кой е казал, че вие сте наш приятел?

По челото на Рамзи се появиха бръчки, които той побърза да прогони. Би трябвало да предвиди арогантността — най-често срещаната болест при политиците.

— Прав си — рече той. — Беше прекалено от моя страна.

— Ще говоря откровено, адмирале. Сенатор Кейн ви благодари за онова, което направихте за него. Но той отдавна ви върна услугата, блокирайки намеренията на флота да се освободи от вас. Не веднъж, а два пъти. Направихме го, използвайки цялото си влияние. А вие получихте исканото. Не държите Атос Кейн с нищо. Онова, което искате в момента, е невъзможно. След по-малко от шейсет дни сенатор Кейн официално ще обяви кандидатурата си за Белия дом. Вие сте адмирал, на когото предстои пенсиониране. Направете го. Радвайте се на добре заслужената почивка.

Рамзи мълчеше и кимаше, успял да скрие и последните остатъци от агресивност.

— И още нещо — подхвърли посредникът. — Сенаторът е много ядосан на тазсутрешното ви обаждане. Той ме натовари да ви съобщя, че отношенията между вас са приключени. Край на посещенията, край на телефонните разговори. Сега трябва да вървя…

— Разбира се. Няма да те задържам.

— Вижте, адмирале, знам, че сте бесен. На ваше място и аз бих се почувствал така. Но вие няма да влезете в Съвета на началник-щабовете. По-добре излезте в пенсия. Станете политически коментатор на телевизия „Фокс“ и обяснете на света какви идиоти го управляват. Радвайте се на живота.

Рамзи не каза нищо. Нафуканият хлапак си тръгна, явно много доволен от звездната си изява. Първата му работа щеше да бъде да докладва на господаря си как е подредил шефа на военноморското разузнаване.

Адмиралът се отпусна на близката скамейка и се замисли. Студът бързо проникваше през разтвореното му палто. Сенатор Кейн нямаше никаква представа, да не говорим за началника на канцеларията му.

Съвсем скоро и двамата щяха да бъдат наясно.