Стив Бери
Наследството на Карл Велики (83)

82

Мериленд

22:20 ч.

Рамзи напусна тъмния път и навлезе в гората. Отиваше във фермата в Мериленд, където преди няколко дни се бе срещнал с Чарли Смит. „Бейли Милс“, както я бе нарекъл наемникът.

Не му бе харесал тонът на Чарли Смит по време на телефонния разговор. Нафукан, дразнещ, самодоволен — да. Но ядосан, войнствен, почти истеричен? Не, едва ли. Нещо не беше наред.

По всичко личеше, че в лицето на Даян Маккой Рамзи се беше сдобил с нов съюзник. Дамата му бе струвала внушителната сума от двайсет милиона долара. Слава богу, че се беше погрижил да спести много пари, умно разпръснати в различни точки на света. Почти всички бяха останали след преждевременно прекратени операции или провалени такива. Върху документите за тях стоеше клеймото „Строго секретно“, което означаваше, че разходите не подлежат на финансова проверка. По правилник всички инвестирани средства трябва да бъдат възстановени, но на практика това не се случваше почти никога. Той се нуждаеше от средства, за да плаща на Смит — средства, които минаваха под перото „секретни разследвания“, но нуждите му постоянно нарастваха. А заедно с тях и рисковете.

Както в настоящия случай.

В светлината на фаровете изплува занемарената сграда на фермата. Пред обора до нея беше спряла кола. Никъде не светеше. Рамзи натисна спирачката, извади от жабката автоматичния си валтер и излезе на студа.

— Чарли! — подвикна той. — Ела тук, защото нямам време за глупостите ти!

Очите му свикнаха с тъмнината и успяха да регистрират някакво движение вляво. Без да се колебае за миг, той се прицели и натисна спусъка. Куршумите се забиха в дървото с глух тътен. Долови ново движение. Явно не беше Чарли Смит.

Кучета. Няколко сенки изскочиха на верандата и побягнаха към гората. Като предишния път. От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Смит си падаше по подобни игри. Добре, ще ги получи.

— Чуй какво ще направя, Чарли — подвикна той. — Ще ти спукам и четирите гуми, за да съм сигурен, че цяла нощ ще мръзнеш тук. Обади ми се утре, когато си готов за разговор.

— Никак не си забавен, адмирале — прозвуча един глас от мрака. — Ама никак!

Фигурата на Смит изплува от мрака.

— Имаш късмет, че не те застрелях! — изръмжа Рамзи.

— Защо да го правиш? — подхвърли наемникът и слезе от верандата. — Бях добро момче и изпълних всичко, което поиска от мен. И четиримата са мъртви, чиста работа. После чух по радиото, че ще те назначават в Съвета на началник-щабовете. Хубаво повишение. Ще получиш луксозен апартамент високо горе, в облаците. Ти и Джордж Джеферсън.

— Това не е твоя работа!

— Знам. Аз съм само наемник. Важното е, че получавам пари.

— Вече ги получи. Преди два часа. Цялата сума е преведена.

— Хубаво. Планирам малка ваканция, някъде на топло.

— Не и преди да изпълниш последната си задача.

— Високо се целиш, адмирале. Последната води право в Белия дом.

— Високите цели са единственият път към успеха.

— Искам двойно. Половината в аванс, останалите след изпълнението.

За Рамзи парите нямаха значение.

— Съгласен съм — кимна той.

— Има и още нещо — подхвърли Смит.

В същия миг нещо твърдо опря в гърба му.

— Кротко, Лангфорд — просъска женски глас. — Мръднеш ли, ще те гръмна!

Даян Маккой.

Малоун погледна хронометъра в кабината. Показваше 7:40. Погледът му се зарея навън. Антарктида приличаше на обърната чаша с назъбени краища. Назъбени планински върхове ограждаха три четвърти от огромното плато. Ледът, който го покриваше, беше дебел почти три километра. Планините бяха покрити с дълбоки ледници, които се спускаха към океана. Североизточното крайбрежие, към което летяха, не правеше изключение.

Пилотът обяви, че захожда към база „Халворсен“ и пътниците трябва да се подготвят за кацане.

— Имаме рядък късмет — подхвърли на Малоун той. — Времето е прекрасно, без почти никакъв вятър. — Направи корекции в контролните уреди и добави: — Искаш ли да приземиш тази птичка?

— Не, благодаря — размаха ръце Малоун. — Извън възможностите ми е.

Беше кацал с изтребители на подхвърляни от вълните самолетоносачи, но приземяването на 50-тонния „Херкулес“ върху заледена писта съвсем не беше игра.

Скандалът между Доротея и Кристел продължаваше да го притеснява. През последните два часа се държаха прилично, което съвсем не означаваше, че са забравили за конфликта. Явно Изабел се беше погрижила да разпали враждата между дъщерите си. Сега възрастната жена беше далеч, а проблемните й рожби бяха тук, изцяло оставени на грижите му.

Самолетът започна рязко да се спуска. В момента мислите на Малоун бяха насочени в друга, далеч по-тревожна посока. Улрих Хен. Нападението на Доротея го беше хванало неподготвен. Малоун успя да улови объркването, което се появи на лицето му миг преди да бъде скрито под обичайната маска на равнодушие. Явно не беше очаквал подобни действия от Доротея.

Самолетът зае хоризонтално положение, воят на моторите намаля.

Вторият пилот докладва за спускането на колесника, оборудван със специални ски. Продължаваха да се снижават. Замръзналата земя бързо се приближаваше.

Удар. После още един. Ските заскърцаха по снега. Използването на спирачки беше невъзможно. Скоростта щеше да намалее единствено от триенето. За щастие имаха достатъчно разстояние за пързаляне. Най-после тежкият „Херкулес“ се разклати и спря.

— Добре дошли на дъното на света — обяви пилотът.

Подчинявайки се на навика, Стефани стана от стола си. Дейвис стори същото. Даниълс им направи знак да останат по местата си. Те го послушаха, макар и с голямо неудоволствие. Президентът трябва да се слуша.

— Сядайте. Късно е, всички сме уморени. — Президентът придърпа един стол и се обърна към Крос. — Благодаря ви, полковник. Направете необходимото да не ни безпокоят.

Крос се запъти към изхода.

— И двамата изглеждате зле.

— Сигурно защото пръснаха главата на един човек буквално пред очите ни — унило отвърна Дейвис.

— И на мен ми се е случвало — въздъхна Даниълс. — Във Виетнам. Подобни кошмари остават за цял живот.

— Човекът загина заради нас — мрачно добави Дейвис.

— Но Хърбърт Роуланд е жив благодарение на вас — стисна устни президентът.

Което не е никаква утеха, помисли си Стефани и попита:

— Как така се озовахте тук?

— Измъкнах се от Белия дом, качих се на „Марийн 1“ и поех право на юг. Буш измисли този номер. Излита тайно и стига в Ирак, преди някой да разбере. Днес сме разработили и няколко специални процедури. Ще си бъда в леглото, преди някой изобщо да разбере, че ме е нямало. — Очите на Даниълс се насочиха към вратата на хладилната камера. — Исках да видя какво има там. Полковник Крос ми обясни, но искам да го видя с очите си.

— Онова, което е там, може да промени представите ни за човешката цивилизация — каза Стефани.

— Невероятно! — прошепна Даниълс. — Прав ли е Малоун? Може ли да разчетем тези книги?

— Достатъчно, за да разберем смисъла — кимна тя.

По всичко личеше, че Даниълс държи под контрол буйния си нрав. Стефани беше чувала, че е нощна птица и спи само по два-три часа в денонощието — достатъчна причина за оплакванията на обслужващия персонал.

— Изпуснахме убиеца — промърмори Дейвис.

В гласа му прозираше униние. А поведението му нямаше нищо общо с първата им съвместна мисия, когато тя се беше заразила от непоправимия му оптимизъм и беше тръгнала с него за Централна Азия.

— Направил си всичко възможно, Едуин — промълви президентът. — Помислих те за луд, но се оказа прав.

В погледа на Дейвис се появи отчаяние.

— Това няма да възкреси Скофилд. Нито Милисънт.

— Въпросът е дали искаш да пипнеш техния убиец.

— Нали ви казах, че го изпуснахме.

— Работата е там, че аз го намерих — неочаквано обяви Даниълс.