Стив Бери
Наследството на Карл Велики (2)

1

Гармиш, Германия

11 декември, вторник, 13:40 ч.

В наши дни

Котън Малоун мразеше затворените пространства. Затова се чувстваше ужасно в претъпканата кабина на лифта. Повечето пътници бяха туристи в ярки екипи, нарамили ски и щеки. Неколцина италианци и швейцарци, двама-трима французи. Но повечето бяха германци. Той се качи сред първите, придвижи се към дъното и залепи нос в заскреженото стъкло. Така неприятното усещане ставаше поносимо. Високо в небето с цвят на хладна стомана, на три хиляди метра надморска височина, се очертаваха острите, отрупани с есенен сняг зъбери на Цугшпице.

Малко неразумно беше приел предложението да се появи в този район.

Кабината продължаваше главоломното си изкачване, поклащайки се между дългата редица стоманени пилони, забити направо в скалите.

Стръмното изкачване не беше единствената причина за опънатите му нерви. Горе, на най-високия връх в Германия, го очакваха призраци, които беше избягвал почти четири десетилетия. Хората като него, решително погребали своето минало, не би трябвало да го възкресяват с такава лекота.

Но той беше тук и правеше именно това.

Вибрациите намаляха, после изчезнаха. Кабината гладко се плъзна на площадката в подножието на върха.

Скиорите вкупом се насочиха към друг, по-малък лифт, който щеше да ги отведе към стръмните писти, над които се гушеше малка хижа. Малоун не караше ски. Този спорт никога не го беше привличал.

Проби си път към сградата, над входа на която беше окачена жълта табела с надпис „Мюнхнер Хаус“. Половината от нея беше заета от ресторант, а в другата имаше кинозала, снекбар, обсерватория, магазинчета за сувенири и метеорологична станция.

Той бутна вратите от дебело стъкло и излезе на терасата. Леденият въздух опари устните му. Според Стефани Нел човекът, с когото трябваше да се срещне, щеше да го чака на площадката за наблюдение. Едно беше предварително ясно — на три хиляди метра над морското равнище тази среща в Алпите със сигурност щеше да бъде без нежелани свидетели.

Цугшпице се намираше на самата граница. На юг беше Австрия, към която водеше дълга верига заснежени върхове. На север се виждаше дълбока долина във формата на супник, оградена от непристъпни скали. Ефирно облаче от ледена мъгла маркираше местоположението на германското селце Гармиш и съседа му Партенкирхен — и двете истинска Мека не само за скиорите, но и за любителите на бобслея, кънките и кърлинга.

Още спортове, които Малоун избягваше от малък.

Площадката за наблюдение беше пуста, с изключение на една възрастна двойка и неколцина скиори край парапетите, които бяха спрели за малко, за да се насладят на гледката. Малоун беше тук, за да разкрие една загадка, която го измъчваше от дълги години. От деня, в който на прага на къщата им се бяха появили неколцина униформени мъже и бяха съобщили на майка му за трагичната гибел на баща му.

Преди четирийсет и осем часа изгубихме връзка с подводницата. Незабавно изпратихме спасителни кораби в северната част на Атлантическия океан, където беше осъществен последният контакт. Преди шест часа открихме отломки от плавателния съд, но изчакахме известно време, за да бъдем абсолютно сигурни, че оцелели няма. Сега уведомяваме близките.

Майка му не се разплака. Не беше в характера й. Но несъмнено беше напълно смазана. Изминаха години, преди тийнейджърът Котън да си зададе някои конкретни въпроси. Правителството така и не предложи нищо повече от официалното съобщение. Малко след като постъпи във флота, той направи опит да се сдобие с доклада от разследването, проведено от военната прокуратура. Отказаха му под претекста, че въпросното разследване е засекретено. Втория си опит направи, след като стана служител на Министерството на правосъдието със съответните пълномощия. Отново безуспешен. Новите въпроси възникнаха, когато 15-годишният му син Гари дойде да прекара лятната си ваканция с него. Момчето не познаваше дядо си, но имаше желанието да научи повече за него — особено за смъртта му. В пресата имаше няколко материала, свързани с потъването на подводницата „Блейзък“ през ноември 1971 г. Баща и син внимателно прегледаха всичко, което беше качено в интернет. Разговорите помежду им увеличиха съмненията на Малоун до степен, която го принуди да се заеме с разкриването на загадката.

Той пъхна юмруци в джобовете си и закрачи по терасата.

В близост до парапетите бяха монтирани телескопи. Пред един от тях стоеше жена с тъмна коса, прибрана на опашка. Беше облечена в скиорски костюм с ярки цветове, до нея имаше ски и щеки. Очите й бяха насочени надолу към долината.

Малоун бавно се приближи към нея. От опит знаеше, че не бива да бърза. Това можеше да му донесе единствено неприятности.

— Каква гледка — подхвърли той.

— Страхотна — отвърна жената и се обърна да го погледне.

Лицето й имаше цвят на канела. Чертите й, особено устата, носът и очите, издаваха близкоизточен произход. Най-вероятно египтянка, помисли си той.

— Аз съм Котън Малоун.

— Как разбрахте, че имате среща точно с мен?

Малоун посочи кафявия плик, който лежеше на поставката на телескопа.

— Мисля, че изпълнявате мисията на обикновен куриер — усмихна се той. — Без особен ангажимент.

— Нещо такова — призна жената. — И без друго бях решила да покарам ски, а Стефани ме помоли да го донеса. — Ръката й се насочи към кафявия плик, главата й отново се извърна към телескопа. — Искам да довърша огледа, ако нямате нищо против. Платила съм все пак едно евро.

Телескопът се извъртя към долината, простираща се на километри под тях.

— Имате ли си име? — попита Малоун.

— Джесика — отвърна тя, без да се отлепва от окуляра.

Той посегна да вземе плика, но ботушът й му препречи пътя.

— Още не. Стефани поръча да ви предам, че с това се изчерпват задълженията й към вас.

Година по-рано той беше помогнал на бившата си шефка при една заплетена ситуация във Франция. Тя бе казала, че му дължи услуга, и му бе пожелала да се възползва от нея, когато наистина му се наложи.

И той бе постъпил точно така.

— Съгласен съм. Пито-платено.

Тя се обърна да го погледне. Бузите й бяха зачервени от ледения вятър.

— Сред хората от отдел „Магелан“ се носят легенди за вас. Били сте между първата дузина щатни агенти.

— Не знаех, че съм толкова популярен.

— Стефани казва, че сте и доста скромен.

Малоун не беше в настроение за комплименти. Миналото го чакаше.

— Може ли да взема плика?

— Разбира се — отвърна жената и очите й проблеснаха.

Той се наведе и вдигна кафявия плик. Неволно се запита как е възможно няколко листа хартия да съдържат отговорите на толкова много въпроси.

— Трябва да е важно за вас — подхвърли Джесика.

Още една поука от миналото: игнорирай всичко, на което не желаеш да отговаряш.

— Отдавна ли работите в „Магелан“? — попита той.

— Две години — отвърна тя и се отдръпна от телескопа. — Но не ми харесва и мисля да се оттегля. Чух, че и вие сте напуснал доста бързо.

Като гледам как безгрижно се държиш в момента, да напуснеш май ще бъде най-доброто решение, помисли си Малоун. За дванайсетте години служба в „Магелан“ той самият беше излизал в отпуск само три пъти, но и при трите оставаше на повикване. Параноята е един от многобройните професионални рискове, на които се излагат специалните агенти, а две години са малък срок за нейното излекуване.

— Приятно спускане — рече той.

На следващия ден възнамеряваше да отлети обратно за Копенхаген, но днешния бе определил за кратка обиколка на местните книжарници за редки издания — друг професионален риск, свързан с новата му професия. Книжар.

— Благодаря, така и мисля да направя — отвърна Джесика и вдигна ските си.

Напуснаха терасата и прекосиха полупразния център за посетители. Джесика се насочи към лифта, който щеше да я откара до пистите, а той тръгна към лифта, който щеше да го върне на нормална надморска височина.

Влезе в празната кабина с плика в ръце. Беше доволен, че е единственият пътник. Малко преди вратите да се затворят, вътре скочиха мъж и жена, държащи се за ръце. Униформеният служител затвори вратата отвън и кабината плавно потегли.

Малоун се извърна към прозореца.

Затвореното пространство е нещо доста по-различно от претъпканото затворено пространство, рече си той. Усещането за лишаване от свобода не е толкова интензивно. Беше имал много такива случаи в миналото, най-вече под земя. Но преди години, когато постъпи във флота, именно дискомфортът, който изпитваше, го беше отказал да кандидатства за подводничар — за разлика от баща си.

— Позволете да взема този плик, господин Малоун — заяви жената зад него и насочи пистолет към гърдите му.