Стив Бери
Наследството на Карл Велики (92)

91

Смит гледаше жената в леглото. Търпеливо беше изчакал да затвори очи, защото алкохолът е добро приспивателно. Беше изпила необичайно голямо количество, празнувайки очаквания си брак с морски офицер с многообещаваща кариера. Не знаеше, че е избрала погрешния хубавец. Капитан Лангфорд Рамзи нямаше желание да се ожени за нея. Имаше желание да я види мъртва, за което си беше платил една хубава сума.

Беше красива. Дълга копринена коса, гладка мургава кожа, безупречни черти. Смит дръпна одеялото. Голото й тяло беше слабо и стегнато, без следи от бременността, за която беше споменал Рамзи. Поръчителят обаче се беше погрижил да го снабди със служебния й медицински картон, в който бяха отбелязани два пристъпа на нарушена сърдечна дейност за последните шест години, които бяха налагали болнично лечение. По мнението на лекарите най-вероятно ставаше въпрос за наследствен недъг. В картона беше отбелязана и загрижеността им по повод необичайно ниското кръвно налягане на пациентката.

Рамзи бе обещал и други поръчки, ако задачата бъдеше изпълнена както трябва. Смит беше доволен от факта, че ще работи в Белгия. Европейците бяха по-малко подозрителни от американците. Всъщност мястото беше без значение. Причината за смъртта на тази жена щеше да остане неизвестна.

Измъкна спринцовката и след кратко колебание избра подмишницата. Разбира се, там също щеше да остане малка дупчица, но тя можеше да бъде открита само при аутопсия. А дори и тогава имаше шансове да остане незабелязана, защото патолозите нямаше да открият нищо — нито в кръвта, нито в тъканите. Една дупчица под мишницата и толкоз. Внимателно повдигна ръката на спящата жена и вкара иглата.

Спомняше си онази нощ в Брюксел до най-дребните детайли, но благоразумно реши да ги спести на мъжа, който стоеше на два метра от него.

— Чакам — промълви Дейвис.

— Тя умря.

— Ти си я убил.

— Нима всичко това е заради нея? — полюбопитства Смит.

— Не, заради теб.

Мрачният тон на Дейвис решително не му хареса.

— Тръгвам си — отново обяви той.

Стефани гледаше как Дейвис предизвиква похитителя. Смит може би наистина не искаше да ги убива, но ако бъдеше притиснат, положително щеше да натисне спусъка.

— Тя беше добър човек — въздъхна Дейвис. — Не заслужаваше да умре.

— Трябваше да го кажеш на Рамзи — сви рамене Смит. — Той поиска смъртта й.

— Но преди това редовно я смазваше от бой.

— А може би й е харесвало?

Дейвис направи крачка напред, но Смит го спря с пушката. Стефани си даваше ясна сметка, че едно леко докосване на спусъка щеше да бъде достатъчно. От Дейвис нямаше да остане много нещо.

— Много си докачлив — отбеляза похитителят им.

Очите на Дейвис бяха потъмнели от омраза. Внезапно зад него се мярна сянка. Тя прекоси пространството пред зейналия отвор на прозореца и се насочи към огряната от слънцето веранда. Миг по-късно една глава надникна през вратата. Полковник Бил Крос.

Маккой също го забеляза, но не реагира. Защо просто не застреляше гадния убиец? Полковникът със сигурност беше въоръжен, а излетелите през прозореца пистолети бяха сигурен знак, че се нуждаят от помощ. После нещата изведнъж й се изясниха. Президентът сигурно искаше Чарли Смит жив.

Явно не изгаряше от желание да се вдига шум и именно това беше причината да няма хора от ФБР и Сикрет Сървис. Но също така беше ясно, че Чарли му е нужен, по възможност цял.

Маккой едва забележимо кимна. Убиецът долови жеста й и рязко извърна глава.

 

 

Доротея напусна сградата и се спусна по тесните каменни стъпала, водещи към улицата. Озова се зад обществената баня, съвсем близо до задната стена на огромната пещера — излъскана и гладка, издигаща се на стотици метри височина.

Тя зави надясно. Кристел тичаше на трийсетина метра отпред. Фигурата й ту се мяркаше, ту изчезваше в мрака. Доротея хукна след нея. Изпита чувството, че преследва елен в гъста гора. Дай му аванс. Нека се успокои, нека изпита илюзията, наречена безопасност. После нанеси удара си.

Прекоси една осветена галерия и навлезе в друг площад. Напълно пуст с изключение на една самотна фигура, седнала на каменна скамейка. Мъжът носеше бял термозащитен комбинезон като нейния, но разкопчан отпред. Отдолу се виждаше само един вълнен пуловер. Очите му бяха хлътнали, със затворени клепачи, лицето бе видимо изпито. Скованият врат беше наклонен на една страна, тъмната коса докосваше пепеливобели уши. Стоманеносивата брада беше сплъстена, с преплетени в нея топчета лед, стиснатите устни бяха замръзнали в блажена усмивка. Ръцете кротко лежаха в скута.

Баща й.

Сърцето й заблъска в гърдите. Направи безуспешен опит да отмести очи от замръзналата фигура. Труповете трябва да бъдат погребвани, а не да седят по пейките.

— Да — изрече Кристел.

Вниманието на Доротея отново се насочи към непосредствената опасност. Не виждаше сестра си, но я чуваше съвсем ясно.

— Открих го преди известно време. Чакаше ни.

— Покажи се! — заповяда Доротея.

Отвърна й смях.

— Огледай го добре, Доротея. Свалил е ципа на дрехата си, за да умре, представяш ли си?

Не, такова нещо тя не можеше да си представи.

— За тази постъпка се изисква кураж — добави гласът на сестра й. — Ако се вярва на мама, той не е притежавал кураж. Ако се вярва на теб, е бил глупак. Но ти способна ли си на подобна постъпка, Доротея?

В дъното се виждаше друга висока порта, оградена от квадратни колони. Бронзовите й крила зееха отворени. Зад тях се виждаха каменни стъпала, полъхваше студ. Тя отново насочи вниманието си към мъртвеца.

— Това е нашият баща.

Рязко се завъртя. Кристел стоеше на седем-осем метра от нея с насочен пистолет.

Доротея замръзна на място и започна да вдига ръката с оръжието.

— Не, сестро — поклати глава Кристел. — Не смей да вдигаш пистолета.

Тя не помръдна.

— Намерихме го — добави сестра й. — Изпълнихме поръчението на мама.

— Но то не решава проблемите между нас.

— Абсолютно съм съгласна.

— Оказах се права във всичко, до последния детайл — добави Кристел. — А ти сбърка.

— Защо уби Хен и Вернер?

— Мама изпрати Хен да ме спре. Бедният, верен Улрих. А Вернер? По всяка вероятност си доволна, че вече го няма.

— Възнамеряваш да убиеш и Малоун, нали?

— Аз съм единствената, която ще излезе жива от тук. Последната оцеляла.

— Ти си побъркана!

— Погледни го, Доротея. Погледни скъпия ни баща. Бяхме десетгодишни, когато го видяхме за последен път.

Не искаше да гледа повече. Беше видяла достатъчно. Искаше да го запомни такъв, какъвто го познаваше.

— Ти се съмняваше в него — подхвърли Кристел.

— Ти също.

— Никога!

— Ти си убийца!

— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен — изсмя се Кристел.

Нямаше начин да насочи оръжието си, преди Кристел да натисне спусъка. Реши да действа първа, защото тъй и тъй щеше да умре. Ръката й се стрелна нагоре. Кристел натисна спусъка. Доротея инстинктивно се сви, очаквайки куршумът да я прониже. Но се чу само едно метално изщракване. Кристел изпадна в паника. Натисна спусъка още няколко пъти, но със същия успех.

— Няма патрони — обади се Малоун от другия край на площада. — Не съм чак такъв идиот.

Достатъчно! Доротея се прицели и стреля. Първият куршум улучи Кристел в гърдите, разкъсвайки дебелите дрехи. Вторият, също в гърдите, я извади от равновесие. Третият попадна в челото. Бликналата кръв почти светкавично замръзна.

След още два изстрела тялото на Кристел Фалк се стовари върху плочите и застина.

Малоун бавно се приближи.

— Трябваше да го направя — прошепна Доротея. — Тя беше зла.

Извърна глава към баща си. Имаше чувството, че се събужда от дълбока упойка.

— Оказва се, че те все пак са се добрали до тук. Радвам се, че е открил всичко, което е търсел.

Погледна Малоун и веднага забеляза блясъка в очите му. Вниманието им беше привлечено от големия портал. Нямаше нужда да го казва. Тя беше открила баща си. Той още не.