Стив Бери
Наследството на Карл Велики (48)

47

Шарлот

17:20 ч.

Стефани и Едуин Дейвис се криеха в гората, на петдесетина метра от крайбрежната къща на Хърбърт Роуланд. Домакинът се беше прибрал преди петнайсетина минути с пица.

Малко след това излезе навън, за да пренесе три дебели цепеници от купчината дърва под навеса. В момента от каменния комин се виеше приятна струя дим. Ех, ако и ние можехме да си запалим огън, въздъхна Стефани.

Следобед, в продължение на два часа, двамата бяха пазарували топли дрехи, дебели ръкавици и вълнени шапки, закуски и напитки. После се бяха върнали и бяха заели удобна позиция за наблюдение.

Дейвис беше сигурен, че убиецът ще се върне след мръкване, но за всеки случай искаше да бъдат на мястото по-отрано.

— Роуланд няма да излиза повече — прошепна той.

Дърветата спираха вятъра, но температурата на въздуха бързо падаше. Мракът бавно настъпваше. Двамата се бяха сгушили в новите ловджийски дрехи, най-добрите на пазара. Стефани никога не беше ходила на лов и се чувстваше доста странно в магазина за специално облекло, разположен близо до един от големите търговски центрове на Шарлот.

Бяха застанали на позиция в корените на вековен бор, където земята беше покрита с дебел килим пожълтели иглички. Тя механично захапа блокче „Туикс“. Много обичаше сладко. Едно от чекмеджетата на бюрото й беше пълно е различни лакомства. Но все още не беше убедена, че постъпват правилно.

— Трябваше да повикаме Сикрет Сървис — прошепна тя и поклати глава.

— Винаги ли си толкова негативно настроена?

— Идеята все пак заслужаваше обмисляне, но ти веднага я отхвърли.

— Това е моя операция.

— По всичко личи, че вече е и моя.

— Хърбърт Роуланд е в беда. Но ако почукаме на вратата да му го кажем, той няма да ни повярва. Сикрет Сървис — също. Не разполагаме с доказателства.

— Освен човека, когото заварихме в къщата му.

— Какъв човек? Кой е той? Какво знаем за него?

Тя замълча.

— Ще трябва да го хванем в момента на престъплението — тръсна глава Дейвис.

— Значи мислиш, че той е убил и Милисънт?

— Разбира се.

— Налага се да ми обясниш какво става. Милисънт няма нищо общо със смъртта на някакъв адмирал и Закари Алегзандър, нито пък с операция „Висок скок“. Това е нещо много повече от лично отмъщение.

— Добре знаеш, че общият знаменател е Рамзи.

— На практика знам само, че разполагам с достатъчно обучени агенти, но въпреки това мръзна в някаква гора в компанията на президентски съветник, който има чип в главата.

Стефани довърши вафлата си.

— Обичаш тези неща, а? — подхвърли Дейвис. — По мое мнение сладкото е ужасно вредно.

— Съгласна съм — кимна тя и извади поредната опаковка от торбичката.

— Я да видя? — дръпна я от ръката й той. — Аха, „Бейби Рут“!

Стефани се усмихна. Този човек я дразнеше, но въпреки това беше забавен.

— Защо никога не си се женил? — попита тя.

— Откъде знаеш, че не съм?

— То си личи.

Той възнагради прозорливостта й с лека усмивка.

— Никога не е възниквала подобна необходимост.

Тя се запита чия ли е била вината.

— Аз работя — добави Дейвис и задъвка сладкиша. — Не ми трябват допълнителни главоболия.

Тя го разбираше. Собственият й брак се бе оказал пълен провал, завършил с отчуждение, последвано от самоубийството на съпруга й преди петнайсет години. Доста продължителен период, прекаран в самота. Едуин Дейвис вероятно беше сред малцината, които можеха да проявят разбиране.

— Но освен главоболия има и радост — подхвърли тя.

— Проблемът е там, че болката винаги присъства.

Тя се сгуши до дънера.

— След смъртта на Милисънт получих назначение в Лондон — промълви той. — Един ден намерих някаква бездомна котка. Болна и бременна. Занесох я на ветеринар, който успя да я спаси, но котенцата умряха. Прибрах я у дома. Оказа се много добро животно. Мила и гальовна. Никога не ме одраска. Беше ми приятно с нея. Но един ден тя просто умря. Много ме заболя. Тогава реших, че обикна ли нещо, то умира. И спрях.

— Прозвуча доста фаталистично.

— По-скоро реалистично.

Мобилният телефон започна да вибрира на гърдите й. На дисплея се изписа номерът от Атланта. Тя го включи, послуша няколко секунди и кимна.

— Добре, свържете ме.

Обърна се към Дейвис и подхвърли:

— Котън. Крайно време е да разбере за какво става въпрос.

Съветникът продължаваше да дъвче, заковал очи в къщата.

— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Откри ли това, което ми е нужно?

— Нещата се усложниха — отвърна тя, прикри уста с длан и накратко му описа последните събития. След кратка пауза попита: — А докладът?

— Вероятно е изчезнал.

Сега дойде нейният ред да се запознае със случилото се в Германия.

— Какво правиш в момента? — попита Малоун.

— И да ти кажа, няма да ми повярваш.

— След глупостите, които извърших през последните два дни, съм готов да повярвам на всичко.

Тя му обясни.

— Не бих казал, че е чак толкова глупаво — каза Малоун. — Самият аз мръзна пред една църква на Каролингите. А Дейвис е прав. Онзи наистина ще се върне.

— Точно от това се страхувам.

— Някой проявява специален интерес към „Блейзък“, НР-1А, или както там се е наричала проклетата подводница. — В гневния глас на Малоун се прокрадна нотка на несигурност. — След като Белият дом твърди, че разследването е дело на военноморското разузнаване, значи става въпрос за Рамзи. Движим се успоредно, Стефани.

— Тук един тип до мен дъвче „Бейби Рут“ и твърди същото. Разбрах, че вече си се чул с него.

— Когато някой ми спаси задника, аз съм му благодарен.

Тя си спомни за една стара случка в Азия, но въпреки това попита:

— Накъде води твоята пътека, Котън?

— Добър въпрос. Пак ще ти се обадя. Пази се.

— Ти също.

 

 

Малоун изключи телефона. Стоеше в далечния край на вътрешния двор, откъдето се виждаше коледният базар. Малкото възвишение се намираше срещу кметството, на около сто метра от заснежената църква, която излъчваше фосфоресциращо сияние. Вятърът беше стихнал и снегът се сипеше почти отвесно. Слава богу. Часовникът му показваше единайсет и половина.

Павилионите отдавна бяха затворени. Глъчката и навалицата щяха да се възобновят едва на следващата сутрин. В момента по площада се мяркаха само няколко самотни фигури. Кристел не го последва навън. След разговора със Стефани той се почувства още по-объркан.

Сиянието на Бога. Термин, който не съответстваше на времето, по което беше живял Айнхард. И очевидно имаше някакво друго значение. Дали тези думи означаваха нещо различно? Не му беше трудно да разбере. Извади своя айфон, набра думата „САФАРИ“ и влезе в безжичния интернет. На екрана се отвориха прозорчетата на Гугъл. Изписа „Сиянието на Бога, Айнхард“ и включи търсачката. Екранът примигна и се запълни с първите двайсет и пет попадения. Още първото от тях даваше отговор на въпроса.