Стив Бери
Наследството на Карл Велики (14)

13

Фюсен, Германия

20:30 ч.

Изправен под един бук с отрупани от снега клони, Уилкърсън наблюдаваше книжарницата в пасажа с живописни магазинчета, който се намираше на две крачки от коледния базар. Пешеходната зона беше пълна с хора, а ярката светлина на прожекторите създаваше илюзията за топлина в мразовитата нощ. Сухият въздух беше пропит от аромата на канела, ръжени хлебчета и захаросани бадеми, сред който се промъкваше апетитната миризма на шницели и кренвирши, цвъртягци на скарите с дървени въглища. В църквата някой свиреше Бах.

Слабите лампички на витрината свидетелстваха, че книжарницата е отворена и собственикът очаква клиенти. Животът на Уилкърсън беше на път да се промени. Прекият му началник, адмирал Лангфорд Рамзи, беше обещал, че ще получи златна звезда на пагона веднага след завръщането му от Европа.

Но той изпитваше известни съмнения относно Рамзи. Проблемът беше в цвета на кожата му. На черните не можеше да се вярва. Все още помнеше детството си в малкото градче в Южен Тенеси, където хора като баща му си вадеха хляба във фабриката за килими. Бели и чернокожи бяха живели десетки години в затворени общности, но промените в законодателството и политиката започваха да ги обединяват. Една лятна вечер той си играеше в стаята, а в малката кухня се бяха събрали съседите и оживено обсъждаха бъдещето си. Деветгодишното момче не можеше да разбере от какво са разстроени те и на другия ден попита баща си.

— Искат да съсипят квартала ни, синко. Негрите нямат работа тук.

Малкият събра кураж и попита:

— Но нали ние сме ги довели от Африка?

— И какво от това? — отвърна баща му. — Нима са наша собственост? Те сами си го причиняват, синко. Никой от тях не може да се задържи на работа във фабриката. Искат само да получават от белите. От такива като мен и всички останали в квартала. Цял живот блъскаме, а те идват на готово и унищожават всичко.

Той си спомни дискусиите от предната вечер.

— Значи ти и другите съседи ще купите онази къща в съседство и ще я разрушите, за да не ги допуснете тук?

— Изглежда ми единственото разумно решение.

— Ще купите и другите къщи, за да ги разрушите?

— Да, след като се налага.

Баща му се оказа прав. На тези хора не можеше да се има доверие. Особено на един от тях, който се беше издигнал до поста адмирал във флота и оглавяваше военноморското разузнаване. Но нима имаше избор? Пътят му към адмиралските пагони минаваше пряко през Лангфорд Рамзи.

Уилкърсън погледна часовника си.

На улицата се появи една тойота и спря пред два магазина по-долу от книжарницата. Страничното стъкло се плъзна и шофьорът махна с ръка. Уилкърсън сложи кожените ръкавици и се насочи към входа на книжарницата. Почука леко и собственикът му отвори.

— Добър вечер, Мартин.

Поздравът му беше предназначен за нисък мъж с наднормено тегло и гъсти черни мустаци.

— Радвам се да те видя — отвърна на немски мъжът.

Беше облечен както при първата им среща, с папийонка и тиранти.

Книжарницата представляваше еклектична комбинация между старо и ново, с видимо ударение върху окултното. А собственикът имаше репутацията на дискретен посредник.

— Надявам се, че си имал добър ден за бизнес.

— Слаба работа. Почти нямаше клиенти. Но при този сняг и изкушенията на коледния базар малцина мислят за книги.

Мартин затвори вратата и сложи резето.

— Дано ти донеса късмет. Май е време да приключваме.

През последните три месеца този немец беше действал като посредник, доставяйки от различни източници широка гама от редки книги и документи. Всички на една и съща тема, с надеждата това да остане незабелязано.

Уилкърсън го последва зад завесата, която отделяше предната от задната част на книжарницата. От първата си визита знаеше, че в началото на XX век в тази сграда се бе помещавала банка. От нея беше останал голям трезор с метална врата, снабдена с цифрова ключалка. Немецът нагласи шифъра, тежките панти изскърцаха. Вътрешността се освети от гола крушка.

— Цял ден се блъскам с тези неща — промърмори Мартин.

Уилкърсън пристъпи към купчината кашони и вдигна капака на един от тях. Вътре имаше броеве на „Германиен“ — месечно археологическо и антроположко списание, издавано от нацистите през 30-те години на миналия век. В друг кашон бяха събрани книги с луксозни кожени корици, озаглавени Изследователско-образователно дружество „Аненербе“. Еволюция, същност, действие.

— Това издание е било подарък от Хайнрих Химлер за петдесетия рожден ден на Хитлер — поясни Мартин. — Истинско чудо, че успях да се сдобия с него, при това на съвсем разумна цена.

В останалите кашони имаше още списания, писма, договори и други документи, всичките от периода около Втората световна война.

— Имах късмет, че издирих продавачи с финансови проблеми. В днешно време все по-трудно се намират такива хора. А сега да поговорим за плащането.

Уилкърсън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и му подаде един плик.

— Десет хиляди евро, както се договорихме.

Немецът доволно плъзна палец по банкнотите. Напуснаха трезора и се върнаха в магазина. На крачка от завесата Мартин внезапно се завъртя и насочи пистолет в гърдите на Уилкърсън.

— Аз не съм аматьор — изръмжа той. — Но онзи, за когото работиш, явно ме взема за такъв.

Уилкърсън направи безуспешен опит да преодолее изненадата.

— Онези хора навън. Защо са тук?

— За да ми помогнат.

— Аз изпълних условията ти. Купих какво искаше.

— Значи нямаш основания за безпокойство. Тук съм единствено заради кашоните.

— Парите? — попита Мартин и размаха плика пред очите му.

— Едва ли — сви рамене Уилкърсън.

— Предай на хората, които финансират тази сделка, да ме оставят на мира!

— Откъде знаеш, че не я финансирам аз?

Очите на Мартин изпитателно пробягаха по лицето му.

— Някой те използва — констатира той. — Или още по-лошо, ти самият си се предложил. Имаш късмет, че не те гръмнах.

— А защо не го направи?

— Да не си хабя куршумите. Ти не представляваш заплаха за мен. Но пак повтарям, кажи на работодателя си да ме остави на мира. А сега си взимай кашоните и изчезвай.

— Ще ми трябва помощ.

— Не — тръсна глава Мартин. — Онези двамата си остават в колата. Сам ще ги изнесеш. И внимавай, защото ще те гръмна при първото подозрително движение.