Стив Бери
Наследството на Карл Велики (18)

17

Гармиш

22:00 ч.

Малоун се върна в „Постхотел“. След срещата в манастира се чувстваше зле. Подкара обратно към Гармиш със свит стомах, а в съзнанието му изплува картината на малката подводница на дъното на студения океан и хората в нея, очакващи помощ. Която тъй и не бяха получили.

Стефани не се бе обадила и той изпита желание да се свърже с нея, но после си даде сметка, че ако има нещо ново, тя положително щеше да му звънне. А тази Доротея Линдауер беше проблем. Дали баща й наистина е бил на борда на НР-1А? А ако не е бил, откъде знаеше името, фигуриращо в доклада? След потъването на подводницата списъкът на членовете на екипажа действително се бе появил в пресата, но той не си спомняше в него да има Диц Оберхойзер. Присъствието на германец на борда очевидно е било запазено в тайна въпреки всички лъжи, изписани след инцидента.

Какво ставаше тук? Нещата около този баварски излет решително не изглеждаха добре.

Пое нагоре по дървените стълби с намерението да се наспи. Утре щеше да анализира ситуацията. Погледна към дъното на коридора и веднага забеляза, че вратата на стаята му е открехната. Надеждата за почивка моментално изчезна.

Малоун стисна пистолета в джоба си и предпазливо пое по шарената пътека, която покриваше дюшемето, опитвайки се да избегне предателското скърцане на дъските. Набързо си припомни разположението. Вратата се отваряше навътре, към малко антре, от което се влизаше директно в просторната баня. Вдясно беше голямата стая, обзаведена с двойно легло, бюро, масичка с телевизор и два стола.

Може би камериерката бе забравила да затвори след почистването? Беше напълно възможно, но след събитията през деня той вече нямаше желание да рискува. Спря пред вратата и предпазливо я побутна с дулото на пистолета. В стаята светеше.

— Всичко е наред, господин Малоун — обади се женски глас.

Той внимателно надникна през процепа.

От другата страна на леглото стоеше висока жена с чудесна фигура и руса коса, падаща свободно към раменете. Лицето й беше гладко, с изваяни черти. Някъде беше виждал това лице. Доротея Линдауер? Не. Не съвсем.

— Аз съм Кристел Фалк — представи се непознатата.

Стефани седеше до илюминатора, а Едуин Дейвис заемаше мястото откъм пътеката. Самолетът на „Делта“ от Атланта започна да се снижава към международното летище „Джаксънвил“. Под тях се простираха безбрежните блата на Националния природен резерват „Окефеноки“, чиято водна растителност беше приела характерната за зимния сезон кафява окраска. По време на 50-минутния полет тя беше оставила Дейвис насаме с мислите му, но вече беше крайно време да поговорят.

— Защо не ми кажеш истината, Едуин?

— Добре де, ще ти я кажа — промърмори Дейвис, без да отваря очи. Главата му почиваше на облегалката, краката му бяха изпънати максимално напред. — Нямам брат на онази подводница.

— Защо излъга Даниълс?

— Защото така трябва — отвори очи той.

— Не е в твоя стил.

— Така ли? — обърна се да я погледне съветникът. — Та ние с теб се познаваме съвсем бегло.

— Тогава защо съм тук?

— Защото си честна. И понякога адски наивна. Голям инат, но винаги честна. Ето ти отговора.

Що за цинизъм, помисли си тя.

— Системата е корумпирана, Стефани — добави той. — Дълбоко корумпирана. Накъдето и да се обърнеш, ще се натъкнеш на отрова.

Накъде ли биеше с тези думи?

— Какво знаеш за Лангфорд Рамзи? — попита след кратка пауза Дейвис.

— Знам, че не го харесвам. Третира хората като идиоти и си въобразява, че светът не може да оцелее без него.

— Вече девет години е началник на военноморското разузнаване. Нещо нечувано в историята на тази служба. Но когато дойде времето за ротация, него винаги го прескачат.

— Това проблем ли е?

— Огромен. Амбициите на Рамзи са безгранични.

— Явно го познаваш добре.

— Много по-добре, отколкото би ми се искало.

— Недей, Едуин — прошепна Милисънт.

Той беше вдигнал слушалката и набираше номера на местната полиция. Тя я издърпа от ръцете му и я върна на мястото й.

— Нека оставим нещата така.

Той се обърна и се взря в дълбоките й тъмни очи. Разкошната кестенява коса беше разрошена. Деликатните черти на лицето й бяха разкривени от тревога. В много отношения двамата си приличаха. Умни, всеотдайни, лоялни. Различаваха се по цвета на кожата — тя, прекрасно творение на африканските гени, той — типичен представител на англосаксонската раса, потомствен протестант. Бе се увлякъл по нея само няколко дни след като беше назначен за пиар на капитан Лангфорд Рамзи, постоянен представител на САЩ в щабквартирата на НАТО в Брюксел.

Ръката му докосна отока върху бедрото й.

— Ударил те е — прошепна той, преглътна с видимо усилие и добави: — Отново…

— Свикнал е да го прави.

Тя беше лейтенант от ВМС, четвърто поколение в семейството на флотски офицери, помощник на Рамзи през последните две години и негова любовница от една.

— Заслужава ли си?

Милисънт се отдръпна от телефона и придърпа полите на халата си. Половин час по-рано му беше звъннала с молба да дойде в апартамента й. Рамзи току-що си беше тръгнал. А Дейвис нямаше отговор на въпроса защо винаги се отзовава на поканите й.

— Той не го направи нарочно — прошепна тя. — Просто характерът му е такъв. Не обича да му отказват.

Стомахът му се сви при представата за тях двамата в леглото. Не каза нищо, защото знаеше, че тя трябва да се освободи от неизбежното чувство за вина. Така изтекоха няколко дълги минути.

— Трябва да го докладваме — промълви най-сетне Дейвис.

— Нищо няма да се промени. Кариерата му върви нагоре, Едуин. Има влиятелни приятели. Никой няма да обърне внимание на думите ми.

— С изключение на мен.

Неспокойните й очи пробягаха по лицето му.

— Той обеща, че няма да се повтори.

— Също както предишния път.

— Грешката беше моя. Не трябваше да го притискам.

Милисънт се отпусна на дивана и му направи знак да седне до нея. Той се подчини. Тя отпусна глава на рамото му и не след дълго заспа.

— Шест месеца по-късно тя беше мъртва — промълви с далечен глас Дейвис.

Стефани мълчеше.

— Спря й сърцето. Според патолозите в Брюксел се дължало на генетичен проблем. — Дейвис замълча за момент. — Рамзи пак я беше пребил. Три дни преди смъртта й. Следи нямаше. Просто няколко добре насочени удара. — Ново мълчание. — Скоро след това подадох рапорт да бъда преместен.

— Рамзи знаеше ли за чувствата ти към нея?

— Не съм сигурен какви чувства съм имал — сви рамене Дейвис. — Но се съмнявам, че това би променило нещата. Тогава бях на трийсет и осем и правех кариера в Държавния департамент. В много отношения службата в чужбина прилича на военната. Просто отиваш там, където те изпратят. Но тогава се заклех, че при първа възможност ще му го начукам на тоя мръсник.

— Какво общо има Рамзи?

Дейвис се облегна назад и затвори очи. Самолетът направи плавен завой и се насочи към пистата.

— Всичко — промълви той.