Стив Бери
Наследството на Карл Велики (79)

78

18:30 ч.

Приключил с последното интервю за деня, Рамзи се върна в кабинета си. Даян Маккой го чакаше там.

— Е, казвай какво е толкова важно — промърмори той и затвори вратата след себе си.

Хоуви вече я беше проверил за евентуални записващи устройства, а кабинетът му беше напълно обезопасен. Така се чувстваше уверен.

— Искам повече — обяви Маккой.

Носеше кафяв вълнен костюм с консервативна кройка, под който имаше черен пуловер. Небрежно елегантно и доста скъпо за служител в Белия дом, но едновременно с това стилно. Палтото й беше преметнато на облегалката на стола.

— Повече какво? — попита той.

— Човек, който използва името Чарлс Кей Смит, от дълго време работи за теб. Ти му плащаш добре, макар и чрез кодирани сметки на различни имена. Той е твоят убиец — същият, който се погрижи за адмирал Силвиан и още куп хора.

Рамзи беше смаян, но успя да запази самообладание.

— Имаш ли доказателства? — изграчи той.

— Защо са ти? — изсмя се тя. — Достатъчно е, че знам. Май ще се окажеш първият човек във военната история на САЩ, който прави кариера чрез убийства. По дяволите, Лангфорд, ти наистина си един амбициозен мръсник!

— Какво искаш? — пожела да узнае той.

— Получи назначението, за което мечтаеше. Убедена съм, че това не е всичко, но в момента е така. До този момент реакцията е положителна и по всичко личи, че ще спечелиш.

Вярно беше. Но когато изборът на президента станеше обществено достояние, вероятно щяха да се появят и проблемите. Анонимни телефонни обаждания в телевизиите и вестниците бързо щяха да настроят обществеността срещу него. Девет часа след обявяването все още нямаше нищо сериозно, но жената насреща му беше права: той действително правеше кариера с помощта на убийствата, извършени от Чарли Смит. Всички препятствия по пътя му бяха отстранени. Всъщност къде, по дяволите, изчезна Смит?

Зает с многобройните интервюта, Рамзи беше забравил за него. Беше наредил на кретена да се погрижи за професора и да се прибере до вечерта. Слънцето вече залязваше.

— Доста си поработила — изръмжа той.

— Не става въпрос за работа, а за интелигентност. Имам достъп до информационни мрежи, за които ти само можеш да мечтаеш.

В което Рамзи не се съмняваше.

— И възнамеряваш да ми създаваш неприятности, така ли?

— Възнамерявам да превърна живота ти в ад.

— Освен ако?

По лицето й пробяга усмивка. Кучката определено се забавляваше.

— Всичко зависи от теб, Лангфорд.

— Искаш да се включиш в играта след оттеглянето на Даниълс, така ли? Мога да го уредя.

— Да ти приличам на ряпа, изпаднала от ремаркето?

— Изразяваш се като Даниълс — усмихна се той.

— Защото ми говори подобни неща поне два пъти седмично. В повечето случаи заслужено — аз наистина го мотая. Умен е, трябва да му се признае. Но и аз не съм глупава. И искам повече, много повече!

Той искаше да попита за какво става въпрос, но си наложи да запази мълчание, колкото и да се притесняваше.

— Искам пари — обяви Маккой.

— Колко?

— Двайсет милиона долара.

— Как стигна до тази цифра?

— Изчислих, че с лихвите ще живея спокойно до края на дните си. Доста ме бива в сметките.

В очите й проблесна почти сексуална възбуда.

— В офшорна банка. Кодирана сметка, достъпна единствено за теб?

— Точно като Чарлс Кей Смит-младши — кимна тя. — С още няколко допълнения, за които можем да поговорим по-късно.

Той направи опит да запази спокойствие.

— Какво те накара да действаш така?

— Ще ме прецакаш. И двамата го знаем. Опитах се да те запиша, но ти си прекалено предпазлив. Затова си казах: Сложи всичко на масата. Кажи му, че знаеш. Сключи сделка. Вземи нещо. Наречи го авансово плащане. Или инвестиция. Само така няма да можеш да ме преметнеш на по-късен етап. Вече ще съм купена и готова за употреба.

— А ако откажа?

— Ще се озовеш в затвора. При малко повече шанс може би ще открия Чарлс Кей Смит-младши и ще чуя какво има да каже.

Рамзи замълча.

— Или просто ще те хвърля на вълците — добави тя. — Имам предвид медиите.

— А какво ще предложиш на репортерите?

— Ще започна с Милисънт Сен.

— Какво знаеш за нея?

— Млада дама, офицер от ВМС, назначена към екипа ти в Брюксел. Ти имаш връзка с нея. Изведнъж обаче тя забременява и няколко седмици по-късно умира. Сърдечен удар. Белгийците потвърждават диагнозата, случаят е приключен.

Тази жена явно беше добре информирана. Опасявайки се, че мълчанието му ще бъде изтълкувано като признание, той побърза да подхвърли:

— Никой няма да ти повярва.

— В момента може би не. Но от тази история ще излезе страхотен материал. От онези, които медиите обичат. Особено такива като „Екстра“ и „Вътрешна информация“. Знаеш ли, че и до ден-днешен бащата на Милисънт е убеден, че дъщеря му е била убита? Той с удоволствие ще застане пред камерите. Брат й също има своите съмнения. Между другото той е адвокат. Разбира се, те не знаят нищо за връзката ти с Милисънт. Не знаят, че си я пребивал от бой. Какво според теб ще си помислят? Ами белгийските власти?

Тя го държеше в ръцете си и прекрасно го знаеше.

— Не е постановка, Лангфорд. Нямам за цел да изтръгна някакви признания от теб. Не са ми нужни. Просто се грижа за себе си. Отново повтарям: искам пари!

— А какво ще ти попречи да ме издъниш, след като си получиш парите? — изгледа я той. — Ако теоретично приема условията ти?

— Абсолютно нищо! — отсече през стиснати зъби Маккой.

Той си позволи една крива усмивка.

— Ти не си жена, а истински дявол!

— Значи си подхождаме — върна му комплимента тя.

Приятелската нотка в гласа й му хареса. Дори не беше предполагал колко много отрова тече във вените й. При най-малкия намек за скандал с подобни мащаби Атос Кейн веднага щеше да забрави ангажиментите си към него. Искам да изпълня своята част от договорката, но ти имаш проблеми, щеше да каже той. На което Рамзи нямаше как да реагира.

В рамките на най-много един час репортерите щяха да установят, че службата му в Брюксел съвпада с мандата на Милисънт. На всичкото отгоре тогава там беше и онзи глупак Едуин Дейвис, който питаеше нежни чувства към въпросната мадама. Рамзи го разбра веднага, но не му пукаше. Тогава Дейвис беше дребна риба. Но не и сега. Един господ знае къде се намираше в момента. От няколко дни не беше чувал нищо за него. Но жената насреща му беше друга работа. В ръцете си държеше зареден револвер и знаеше къде да се прицели.

— Добре, ще ти платя — рече той.

Тя бръкна в джобчето на сакото си и извади лист хартия.

— Тук ще намериш номера на сметката и кода за превод. Искам да изпратиш парите в рамките на един час.

Листчето кацна на бюрото, но той не помръдна.

— Хайде, не бъди толкова мрачен — усмихна се Маккой.

Той не отговори.

— Добре, слушай внимателно — заяви след кратка пауза тя. — За да докажа, че съм добронамерена и готова да работя дългосрочно с теб, ще ти дам нещо, което наистина искаш. Но само след като преведеш парите.

Тя се изправи и посегна за палтото си.

— Какво ще ми дадеш? — дрезгаво попита той.

— Себе си. Утре вечер съм твоя. Разбира се, ако ми бъде платено в рамките на следващия час.