Стив Бери
Наследството на Карл Велики (29)

28

Бавария

— Както виждате, и съпругът ми, и баща му са имали своите тайни — заяви неохотно Изабел Оберхойзер.

— Съпругът ви също ли беше нацист? — запита Малоун.

— Той просто беше убеден, че след войната Германия вече не е същата — поклати глава тя. — А аз бих казала, че се оказа прав.

Избягването на преките отговори явно беше характерна черта на тази фамилия. Тя му хвърли кос изпитателен поглед, десният й клепач потрепна. Дишането й беше плитко и някак накъсано. Дълбоката тишина се нарушаваше само от тиктакането на невидим часовник.

— Страхувам се, че дъщерите ми не са били откровени с вас, хер Малоун.

— Първите думи тази вечер, с които съм напълно съгласен — кимна той.

— След смъртта на съпруга ми аз съм тази, която контролира семейното благосъстояние. Извънредно трудна задача, уверявам ви, защото притежаваме няколко предприятия, които са изцяло фамилна собственост. За съжаление други Оберхойзер няма. Свекърва ми беше смайващо некомпетентна жена, която, слава богу, почина няколко години след Херман. Останалите ни роднини загинаха по време на войната. Докато беше жив, съпругът ми държеше фамилията под контрол. Той беше най-малкият син. А самият Херман окончателно изгуби разсъдъка си някъде в средата на петдесетте. Днес тази болест се нарича Алцхаймер, но по онова време беше известна като сенилност. Като всяко семейство, ние също имахме трудности с наследството. В крайна сметка нещата преминаха под контрола на децата. Имаме две дъщери. Силни жени, всяка от тях по своему различна. Жени, които водят непрестанна война с действителността, опитвайки се да я приемат.

— Нещо като игра?

Краищата на веждите й леко се спуснаха надолу.

— Нищо подобно. Те търсят истината. Обичах съпруга си, но откровено казано, той цял живот се занимаваше с глупости. Също като баща си. Хитлер открито заклейми Херман. Според мен това доведе до психическия му срив. Съпругът ми също беше слаб човек. Трудно вземаше решения. За съжаление дъщерите ни цял живот враждуват помежду си. Никога не са били близки. Причина за това беше баща им. Доротея умееше да се възползва от слабостите му, докато Кристел открито ги порицаваше. Когато той почина, те бяха на десет години. Но и днес отношението към баща им е най-добрият начин да се направи разлика между тях. Доротея е стъпила здраво на земята и е много практична. Тя се нуждае от кротък и спокоен мъж. Кристел е мечтателка и търси силен партньор. И двете са обсебени от своите цели, но никоя от тях не знае какво точно иска.

— Благодарение на вас, предполагам — обади се Малоун.

Старицата кимна.

— Признавам, че имам известен контрол над тях. Но сега всичко е заложено на карта. Буквално всичко.

— Какво означава всичко?

— Фамилията притежава производствени предприятия, една петролна рафинерия, няколко банки. Плюс акции по целия свят. Става въпрос за милиарди евро.

— Днес двама души намериха смъртта си в тази игра.

— Знам. Но Доротея иска доклада за „Блейзък“ на всяка цена. Той е част от онази реалност, към която се стреми. Бързо разбра, че пътят към успеха не минава през вас, и се отказа от услугите ви. А аз имах основания да подозирам, че ще стане именно така, и затова накарах Кристел да направи всичко възможно, за да разговаря с вас.

— Изпратили сте я на Цугшпице?

— Да — кимна Изабел. — А Улрих трябваше да я наблюдава.

— Ами ако откажа да се забърквам във вашите конспирации?

Във воднистите й очи се появи раздразнение.

— Стига, хер Малоун. Игрите между нас двамата са излишни. Аз съм напълно открита и ще ви помоля за същото. И вие отчаяно искате да разберете какво се е случило преди трийсет и осем години, също като мен. Моят съпруг и вашият баща са загинали заедно. За разлика от вас аз знаех, че той заминава за Антарктика. Разбира се, изобщо не допусках, че няма да го видя повече.

Умът му включи на високи обороти. Тази жена очевидно разполагаше с информация от първа ръка.

— Той търсеше Наблюдателите — добави тя.

— Едва ли вярвате сериозно, че такива хора са съществували.

— Но Айнхард е вярвал. Те са споменати в завещанието, което държите в ръце. Херман също е вярвал, а Диц е жертвал живота си за тази вяра. На практика те са имали различни имена за различните култури. Ацтеките са ги наричали „Пернати змии“, вероятно защото са били едри бели хора с рижави бради. В Битие са наречени Елохими, а шумерите им казват Анунаки. На египтяните са известни като Акху, Озирис или Шемсу Хор. Описани са още от индуизма и будизма. В това отношение аз се присъединявам към мнението на Кристел, хер Малоун. Те наистина са съществували. Успели са да впечатлят дори самия Карл Велики.

Пълни глупости.

— Фрау Оберхойзер, тук става въпрос за събития, станали преди хилядолетия…

— Съпругът ми беше дълбоко убеден, че Наблюдателите съществуват.

А Малоун си даде сметка, че през 1971 г. светът е бил доста различен. Без глобални медии, без джипиес системи за проследяване, без геостационарни спътници, без интернет. Скритото съществуване е било напълно възможно. Но не и днес.

— Това е абсурд — рече на глас той.

— В такъв случай защо американците са приели да го закарат там?

Той усети, че възрастната жена притежава отговора на този въпрос.

— Защото и те са ги търсили. След войната организирали широкомащабно военноморско учение в Антарктика, наречено „Висок скок“. Съпругът ми многократно споменаваше за него. Целта им е била да търсят онова, което Херман е открил още през 1938 година. Диц беше убеден, че по време на учението американците са намерили нещо. Минавали години. А после, около шест месеца преди експедицията до Антарктида, неколцина ваши военни дошли тук, за да се срещнат с Диц. Споменали за „Висок скок“ и демонстрирали добри познания относно изследователската работа на Херман. По всяка вероятност част от неговите книги и документи са били конфискувани след войната.

В главата му изплуваха думите на Кристел: Важно е, защото може да промени света.

В началото беше склонен да отхвърли категорично подобни безсмислици. Но правителството на САЩ не само беше изпратило на секретна мисия една от най-модерните си подводници, но след това беше наложило тотално затъмнение над нейното потъване.

— Диц мъдро е предпочел американците пред руснаците — добави Изабел. — Те също идвали тук, но той просто не понасяше комунистите.

— Имате ли представа какво има в Антарктида?

Тя поклати глава.

— Дълги години си задавам този въпрос. Знаех за завещанието на Айнхард, за Светите люде, за двете книги, които бяха на разположение на Доротея и Кристел. Много исках да разбера какво има там. Но дъщерите ми се заеха да разрешат загадката и аз се оттеглих. Надявах се те двете да се сближат така.

— Май е невъзможно — поклати глава Малоун. — Те дълбоко се ненавиждат.

Очите й се сведоха.

— Не познавам други сестри, които да се мразят толкова силно. Но краят на живота ми е близо и искам да съм сигурна, че фамилията ще продължи да съществува.

— За да прогоните и собствените си съмнения?

— Именно — кимна тя. — Трябва да знаете, че ние винаги намираме онова, което търсим, хер Малоун.

— Така каза и Кристел.

— Баща й го повтаряше непрекъснато и беше прав.

— Но защо замесвате и мен?

— Първоначално решението беше взето от Доротея. Тя очакваше, че от вас ще научи нещо за подводницата. Подозирам, че ви е отхвърлила поради твърдостта, която демонстрирате. Но аз ви избрах именно поради тази твърдост. Вие сте човекът, който би могъл да помогне на Кристел.

Това изобщо не го интересуваше, но той моментално предусети какво щеше да последва.

— Помагайки на нас, вие най-вероятно ще разрешите и собствената си дилема.

— Аз винаги работя сам.

— Известни са ни случаи, при които не сте го правили.

Нямаше как да го отрече.

— Имате ли новини от Доротея? — попита той. — В манастира остана един труп.

— Знам, Кристел ми каза. Улрих ще се погрижи за него, както и за този тук. Питам се кой ли още е замесен, но същевременно съм убедена, че вие най-добре умеете да се оправяте в подобни ситуации.

— Стрелецът дойде за мен и за Доротея. Не спомена нищо за Кристел.

— Чух го.

Адреналинът бързо отстъпваше място на умората.

— Кристел ви е разказала за Айнхард и Карл Велики. Документът в ръцете ви съдържа съвсем ясно предизвикателство. Поход в търсене на истината. Вече видяхте книгата, написана собственоръчно от Айнхард. И онази от гроба на Карл, предназначена единствено за поредния римски император. Всичко това е реално, хер Малоун. Представете си за момент, че първа цивилизация наистина е съществувала. Помислете си за последиците за историята на човечеството.

Той не можа да си отговори дали тази жена е манипулатор, паразит или експлоататор. Вероятно и трите заедно.

— Всичко това изобщо не ме интересува, фрау Оберхойзер. Ако трябва да бъда честен, ще добавя, че смятам всички ви за побъркани. Искам да знам само къде, как и защо е умрял баща ми. — Замълча за момент, надявайки се да не съжалява за думите, които се готвеше да добави. — Ако получа отговор, като ви помагам, това ще бъде достатъчен стимул за мен.

— Значи взехте своето решение?

— Не, не съм.

— В такъв случай позволете да ви предложа гостоприемството си за нощта, а утре ще ми съобщите решението си.

Цялото тяло го болеше от умора. Не му се шофираше обратно до „Постхотел“, който на всичкото отгоре не се оказа най-сигурното място на света. Имаше предвид честите неканени гости в стаята си напоследък. А присъствието на Улрих в замъка определено действаше успокояващо.

— Добре. Приемам поканата.