Стив Бери
Наследството на Карл Велики (77)

76

Малоун се настани в салона на ДС-130. Бяха се приземили в Кейптаун след десетчасов полет от Франция. Хеликоптер на френските ВВС ги беше превозил от Осо до най-близката военна база, отстояща на 250 километра от планинското селце. Там се бяха прехвърлили на един С-21А — военната версия на „Лиърджет“, който бе прекосил Средиземно море и целия африкански континент с почти свръхзвукова скорост, кацайки само два пъти за бързо презареждане с гориво.

В Кейптаун ги чакаше транспортен ДС-130 „Херкулес“ с два екипажа от 109-а въздушна ескадрила на Нюйоркската въздушна гвардия, с включени двигатели и допълнителни резервоари за гориво. Малоун бързо си даде сметка, че полетът с лиърджета ще се окаже истински лукс в сравнение с онова, което чакаше него и спътниците му по маршрута до Антарктида. Предстоеше им да изминат около 4300 километра над бурния океан. Е, последните хиляда и нещо бяха над дебели пластове вечен лед.

Една наистина ничия територия.

Екипировката им вече беше на борда. Ключовата дума за нея беше „пластове“, а главната й цел — да отстранява телесната влага без замръзване. Основното средство за постигането й беше специалното бельо от бързо съхнеща материя. След него идваше ред на дебел вълнен комбинезон, който позволява на кожата да диша и също съхне бързо, запазвайки топлината на тялото. Отгоре трябваше да облекат подплатени с кожа найлонови якета и панталони, над които щяха да сложат дебели анораци от гортекс и непропускащи вятър панталони. Всичко това в камуфлажните цветове на американската армия. Накрая идваше ред на ръкавиците и ботушите в комплект с два чифта чорапи.

Няколко часа по-рано той беше изпратил номерата на участниците в експедицията. Сега с одобрение откри, че всичко е точно, като ботушите бяха с половин номер по-големи, за да могат да поемат и дебелината на чорапите. Екипите им завършваха с черни качулки от плътна вълна, които предпазваха лицето и шията, с процепи за очите, които на свой ред щяха да бъдат предпазени от очила със специално тонирани стъкла. Сякаш ще правим космическа разходка, помисли си развеселено той, но след това бързо си даде сметка, че не е чак толкова далеч от истината. Беше чувал, че от невероятния антарктически студ понякога дори пломбите могат да се свият и паднат.

Всеки носеше раница с лични вещи. Малоун отбеляза, че са изработени от специална материя — дебела и добре изолирана срещу студа.

„Херкулесът“ се заклатушка към пистата за излитане.

Пътниците бяха заели брезентовите столове с мрежест гръб. Все още не бяха нахлузили качулките и лицата им бяха открити.

— Наред ли е всичко? — обърна се към тях той.

Кристел, която седеше до него, леко кимна. Беше видно, че никой не се чувства удобно в тежките доспехи.

— Мога да ви уверя, че по време на полета ще бъде доста студено — подхвърли той. — Затова си мисля, че съвсем скоро ще оцените предимствата на топлото облекло.

— Според мен май се престарахме — поклати глава Вернер.

— Това е лесната част — увери го Малоун. — Разбира се, ако ти е трудно, спокойно можеш да останеш в базовия лагер. В Антарктида тези лагери предлагат всички удобства.

— Никога не съм предприемала подобно нещо — обади се Доротея. — Истинско приключение.

По-скоро приключението на живота ти, мислено добави Малоун. За пръв път човешки крак бе стъпил на Антарктида през 1820 година, малцина го правеха и в наши дни. Той знаеше, че съществува международен договор, подписан от 25 държави, според който леденият континент е обявен за зона на мира със свободен обмен на научна информация, без териториални претенции. На него са забранени всякакви бойни действия, а добиването на полезни изкопаеми е възможно само при писменото съгласие на всичките 25 страни. Тринайсет милиона и двеста хиляди квадратни километра (повече от територията на САЩ и Мексико, взети заедно), 80 процента от които покрити с лед, чиято дебелина достига километър и половина. Този лед съставлява 70 процента от сладководните запаси на планетата. Дебелината му превръща континента в най-високото плато на света, с над 2500 метра средна надморска височина.

Живот има само по крайбрежието, тъй като валежите над континента са по-малко от пет сантиметра на квадратен метър годишно. Това го прави сух като пустиня. Бялата повърхност не може да абсорбира светлината и топлината, отразява обратно всякаква радиация и поддържа средна температура от 17–18 градуса под нулата.

От своите две посещения тук в качеството си на агент от специалния отдел „Магелан“ Малоун беше добре запознат и с политиката в региона. В момента седем държави имаха териториални претенции към осем района на ледения континент, очертани от географските дължини, пресичащи се на Южния полюс. Това бяха Аржентина, Великобритания, Норвегия, Чили, Австралия, Франция и Нова Зеландия. В момента летяха към територията, върху която имаше претенции Норвегия. Тя се наричаше Земя на кралица Мод и обхващаше територия с координати от 44 градуса и 38 минути източна до 20 градуса западна дължина. През 1938 г. Германия предявила претенции към значителна част от нея, с координати 20 градуса източна и 10 градуса западна дължина, наричайки я „Нойшвабенланд“. Войната сложила край на тези претенции, но районът останал сред най-малко проучените на континента. Крайната точка на пътуването им беше австралийската база „Халворсен“, построена в норвежката част на северното крайбрежие, точно срещу най-южната точка на африканския континент.

Всички си бяха сложили раздадените тапи, но грохотът в ушите им продължаваше. Острата миризма на самолетно гориво им пречеше да дишат, но от предишните полети Малоун знаеше, че скоро ще свикнат с нея. Бяха ги настанили в предната част на самолета, съвсем близо до пилотската кабина, до която се стигаше по пет железни стъпала. Предвид дългия полет имаше и резервен екипаж. Малоун вече беше имал възможност да разбере какво означава кацане върху антарктическия сняг. И все още помнеше колко опасно е то. Не беше предполагал, че ще го преживее отново, но ето че пак беше тук.

По време на дългия полет от Франция Улрих Хен не беше проронил нито дума. Просто седеше до Вернер Линдауер и мълчеше. Малоун усещаше, че този човек ще му създава проблеми, но все още не беше в състояние да определи дали интересът на Хен е насочен лично към него или към някой от другите участници. Но Хен притежаваше важна информация, която щеше да им трябва на земята, а и сделката си е сделка.

Кристел го потупа по рамото и изрече едно безгласно „благодаря“. Той само кимна.

Двигателите на турбовитловия „Херкулес“ достигнаха максимални обороти и тежкият му корпус се понесе по пистата. Секунди по-късно под тях се появи морската шир. Наближаваше полунощ. Започна дългото пътуване към неизвестността.