Стив Бери
Наследството на Карл Велики (26)

25

Бавария

Малоун гледаше към стария замък, кацнал на стръмния хълм. Тесни, отвесно наредени прозорци с грациозни арки над тях, красиви тавански прозорчета, от които се излъчваше мека светлина. Извитите високи лампи от ковано желязо хвърляха жълтеникави отблясъци по високите средновековни стени. В главата му се появи една мисъл на Лутер, изречена по повод друга немска цитадела: Величествената крепост е нашият Бог, нашият непристъпен вал.

Беше зад волана на наетата кола с Кристел Фалк до себе си. Бяха напуснали набързо манастира „Етал“ и бяха потънали във вековната баварска гора, следвайки завоите на пустия път. Четирийсет минути по-късно пред очите им се бе появил величественият замък. Той вкара колата под каменната арка и спря във вътрешния двор. Звездите ярко светеха високо горе, в мастиленото небе.

— Това е нашият дом — каза Кристел, слизайки от колата. — Имението „Райхсхофен“ на фамилията Оберхойзер.

— „Надежда и империя“ — преведе той. — Интересно име.

— Мотото на семейството. Този планински връх е наш от седемстотин години.

Той огледа сградата и безупречния вътрешен двор. Неутрални цветове, нарушени тук-там от снежни петна върху каменните стени. Тя се обърна и той хвана ръката й. Красивите жени обикновено са странни, а тази тук беше наистина много красива. На всичкото отгоре си играеше с него и той го знаеше.

— Защо фамилното ви име е Фалк, а не Оберхойзер? — попита Малоун, опитвайки се да я извади от равновесие.

Тя сведе очи към ръката си и той бавно я пусна.

— Брак, който се оказа грешка.

— А сестра ви е Линдауер. Все още ли е омъжена?

— Да, но не бих казала, че бракът й е успешен. Вернер се интересува само от парите й, но тя предпочита да е омъжена. По този начин любовниците й не могат да разчитат на нещо повече.

— Ще ми обясните ли защо вие двете не се понасяте?

На лицето й се появи съблазнителна усмивка.

— Зависи. Може би, ако проявите желание да ми помогнете.

— Вие отлично знаете защо съм тук.

— Заради баща си. Аз също.

Той определено се съмняваше, но реши да изостави темата.

— Добре, нека видим онова, което смятате за толкова важно.

Влязоха в замъка през тежък портал, над който имаше висока арка. Вниманието му беше привлечено от огромен гоблен, покрил цялата насрещна стена. Пак странни шарки, този път в златисто, изтъкани върху основа от тъмнокафяво и морскосиньо.

— Това е фамилният ни герб — забеляза интереса му тя.

Той напрегна взор. Корона върху някакво животно — нещо средно между куче и котка, стиснало в зъбите си някакво влечуго.

— Какво символизира това?

— Така и не съм получила смислено обяснение. Но някой от предците ни го е харесал, поръчал е гоблена и го е закачил тук.

Отвън долетя ръмженето на мотор. Малоун се обърна навреме, за да види как някакъв мъж изскача от спортен мерцедес с автомат в ръце. Същият, когото беше зърнал зад пердето на хотелската стая. Какво ставаше, по дяволите? Мъжът се прицели.

Малоун дръпна Кристел назад в мига, в който куршумите проникнаха през отворената врата и превърнаха масичката до стената в купчина отломки. Стъклото на стенния часовник се пръсна на ситни късчета. Кристел му направи знак да я последва и се втурна напред. В стената зад гърба му се забиха още куршуми.

Двамата завиха зад ъгъла и хукнаха по къс коридор, от който се влизаше в голяма и празна зала.

Светкавичният оглед му даде бегла представа за обстановката. Намираха се в помещение с квадратна форма, украсено с колонади, над които имаше тесни балкончета. В дъното, под меката светлина на канделабрите, беше окачен гербът на бившата немска империя — орел на фона на знаме в черно, червено и златисто. Под него зееше черната паст на огромно огнище, в което спокойно можеха да стоят изправени няколко души.

— Разделяме се! — напрегнато прошепна Кристел. — Вие тръгнете нагоре.

Без да чака отговор, тя се обърна и изчезна в мрака. Той видя тясното стълбище, което водеше до галерията на горния етаж. Предпазливо сложи крак на първото стъпало. От двете страни се виждаха безброй тъмни ниши и празни пространства, които предизвикаха безпокойството му. Твърде много удобни скривалища и за други хора със зли помисли. Горе всичко тънеше в мрак с изключение на каменната балюстрада. Долу се появи черна сянка, едва-едва очертаваща се на светлината, която идваше от коридора. Около огромната маса за хранене бяха наредени осемнайсет стола. Гърбовете им с позлатена дамаска бяха подредени в една линия, като войници. Само два бяха разместени, вероятно от Кристел, която се беше скрила под масата.

— Мъртъв си, Малоун! — разнесе се груб мъжки глас, последван от ироничен смях.

Прекрасно. Дори името ми знае.

— Ела и ме хвани — подвикна той, сигурен в ехото, което щеше да скрие точната му позиция.

Видя как мъжът оглежда арките, полускритата в мрака печка и тежката маса, над която висеше бронзов полилей. Прицели се и натисна спусъка. Не улучи.

Противникът му се насочи към стълбището. Малоун се скри зад ъгъла. Тук стъпките не се чуваха, но стрелецът със сигурност беше наблизо. Погледна надолу към масата. Един стол рязко се преобърна, облегалката му се удари в каменния под.

От горната галерия екна автоматичен откос. Куршумите със свистене се забиха в плота на масата. За късмет дървото беше дебело и издържа. Малоун стреля към мястото, откъдето бе долетял изстрелът. Непознатият отвърна на огъня. Куршумите рикошираха в каменната стена зад гърба му.

Малоун всячески се опитваше да засече нападателя. Беше извикал с цел да отвлече вниманието му, но Кристел Фалк развали плановете му, вероятно неволно. В стената зад гърба му имаше още тъмни ниши. Очите му уловиха сянката отсреща, която бавно се промъкваше към него. Приклекна и запълзя към ъгъла, озовавайки се в другия край.

Какво се беше случило? Защо този мъж искаше смъртта му? Изведнъж Кристел изникна в средата на залата. Меката светлина я очерта съвсем ясно.

Малоун предпазливо надникна иззад арката.

— Покажи се — извика Кристел.

Никакъв отговор. Малоун напусна укритието си и бързо смени позицията. Целта му беше да излезе в гръб на стрелеца.

— Аз си тръгвам — обяви жената долу. — Знаеш какво трябва да направиш, ако искаш да ме спреш.

— Глупаво — обади се един глас.

Малоун пак надникна и този път го видя. Нападателят стоеше в средата на галерията, с гръб към него. Кристел все още беше долу. Обзе го хладно вълнение. Сянката пред него вдигна оръжието си.

— Къде е той?

Жената не отговори.

— Малоун, покажи се или тя ще умре!

Малоун пропълзя още метър-два, прицели се и тихо подвикна:

— Тук съм.

Оръжието на нападателя остана насочено надолу.

— Все още мога да убия фрау Линдауер — спокойно обяви той.

Малоун отчете грешката си.

— Ще те застрелям далеч преди да натиснеш спусъка — заплашително изръмжа той.

Изправен пред дилемата, нападателят бавно започна да се обръща към него. После движенията му се ускориха. Дулото се завъртя едновременно с натискането на спусъка. Куршумите изсвириха във въздуха. Миг преди да стреля, Малоун долови друг изстрел. Главата на мъжа отскочи назад, пръстът му се отдели от спусъка. Тялото му се люшна през парапета и полетя надолу. Кратък вик, последван от тежък тътен.

Малоун свали пистолета. Горната част на черепа на стрелеца я нямаше. Пристъпи към парапета и предпазливо надникна. До Кристел Фалк стоеше висок и слаб мъж. Пушката му сочеше нагоре. От другата й страна се беше изправила възрастна жена.

— Благодарим ви, че отклонихте вниманието му, хер Малоун — рече тя.

— Не беше нужно да го убивате.

Старицата махна с ръка и мъжът свали пушката.

— Според мен беше — поклати глава тя.