Стив Бери
Наследството на Карл Велики (10)

9

Малоун напрегнато се огледа. В момент като този всеки детайл има значение. Вдясно зееше отворена врата, зад която цареше мрак.

— Тук сме само ние — отгатна тревогата му домакинята.

Английският й беше добър, с лек немски акцент. Ръката й направи леко движение и жената от лифта тръгна към него, опипвайки отока на лицето си, причинен от неговия ритник.

— Надявам се, че някой ден ще имам шанс да ти го върна — рече тя.

— Вече получи този шанс, успявайки да ме примамиш тук — поклати глава той.

Жената доволно се усмихна, подмина го и затвори вратата след себе си.

Малоун насочи вниманието си към спътницата й. Висока, с отлична фигура и пепеляворуса, късо подстригана коса. Гладка бяла кожа, с едва доловим розов оттенък. Очите й имаха цвят на кафе с мляко и излъчваха някаква особена съблазън. Беше облечена с дънки, бежов пуловер с висока яка и сако от агнешка вълна. Излъчваше аристократизъм, който будеше безпокойство. Беше разкошна жена и го знаеше.

— Коя си ти? — попита той и измъкна пистолета от джоба си.

— Уверявам те, че не съм заплаха за теб — отвърна жената. — Желанието да се срещнем ми донесе немалко неприятности.

— С пистолета все пак се чувствам по-добре, ако нямаш нищо против.

— Както искаш — сви рамене тя. — Отговарям на въпроса ти, казвам се Доротея Линдауер и живея наблизо. Произхождам от старо баварско семейство, чиито корени стигат чак до фамилията Вителсбах. Ние сме от рода Оберхойзер. Свързани сме с планината. Както и с този манастир. Дотолкова, че бенедиктинците ни дават известна свобода.

— Като например да организирате убийство, а после да подмамите убиеца в сакристията им?

Линдауер леко сбърчи веждите.

— И това се случва. Не много често все пак.

— Откъде разбра, че точно в този ден ще бъда в планината?

— Имам приятел, който ме информира за всичко.

— Нуждая се от по-добър отговор.

— Проявявам интерес към съдбата на американската подводница „Блейзък“. Много искам да разбера какво всъщност се е случило. Предполагам, че вече си прочел доклада от разследването. Научи ли нещо ново?

— Съжалявам, но трябва да вървя — промърмори Малоун и се обърна към вратата.

— Ние с теб имаме нещо общо — подхвърли тя.

Той не намали ход.

— Бащите ни са били сред екипажа на онази подводница.

Стефани натисна един бутон на стационарния телефон. Все още беше в кабинета си в компанията на Едуин Дейвис.

— Търсят ви от Белия дом — прозвуча гласът на един от помощниците й.

Тя побърза да се свърже, а Дейвис запази мълчание.

— По всичко личи, че пак започваме — прогърмя един глас в слушалката и отекна и във високоговорителя, включен за удобство на Дейвис.

Гласът на президента Даниълс.

— Какво съм направила този път? — отвърна с въпрос тя.

— Стефани, за всички ще е по-лесно, ако преминем направо на проблема.

Тези думи бяха изречени от друг глас, женски. Той принадлежеше на Даян Маккой, колежка на Дейвис със същия ранг — помощник-съветник по въпросите на националната сигурност, която не можеше да се нарече близка на Стефани.

— Какъв проблем, Даян?

— Преди двайсет минути си изтеглила служебното досие на капитан Закари Алегзандър, пенсиониран офицер от военноморските сили на САЩ. Искаме да разберем защо военноморското разузнаване вече разследва твоя интерес. И, второ, защо преди няколко дни си разрешила копирането на секретен доклад, свързан със загубата на подводница преди трийсет и осем години?

— Бих отвърнала с друг въпрос — рече Стефани. — Защо военноморското разузнаване проявява интерес към толкова стара история?

— Тук сме на едно мнение — намеси се Даниълс. — Аз самият бих искал да имам отговора. Между другото успях да хвърля едно око на прословутия доклад. В него няма нищо. Алегзандър е бил съвестен офицер, който просто е изслужил своите двайсет години и е излязъл в пенсия.

— А вие защо сте замесен, господин президент?

— Замесен съм, защото Даян се появи в кабинета ми и каза, че трябва да се свържем с теб.

Дрън-дрън. Никой не можеше да каже на Дани Даниълс какво трябва да направи. След три мандата като губернатор и един като сенатор той бе спечелил и изборите за президент на Съединените щати. Два пъти. И съвсем не беше глупав въпреки някои мнения в тази посока.

— Извинете, сър, но моите впечатления от вас са малко по-други. Вие винаги правите онова, което решите сам.

— Такава ми е службата. Хубаво. Явно нямаш желание да отговориш на въпроса на Даян, затова аз ще ти задам един: случайно да знаеш къде се намира в момента Дейвис?

Дейвис размаха отчаяно ръце. Тя не биваше да издава присъствието му.

— Изгубил ли се е? — направи опит да спечели време Стефани.

— Не съм забравил как подреди онзи мръсник Брент Грийн, за да спасиш скривалището ми — засмя се Даниълс. — Знам, че си смела жена, Стефани. Но този път проблемът е сериозен. Едуин е решил да полудува. Някакъв личен въпрос. Вчера си взе два дни отпуск и изчезна. Според Даян е дошъл при теб.

— Аз дори не го харесвам — направи гримаса Стефани. — Заради него за малко не ме убиха във Венеция.

— Според дневника на охранителната фирма в момента той се намира във вашата сграда — обади се Маккой.

— Стефани — въздъхна Даниълс. — Когато бях хлапе, един от моите приятели разказа в час как двамата с баща му отишли на риба и почти веднага уловили трийсеткилограмов костур. Но учителката не беше толкова загубена и веднага отсече, че това е невъзможно. А после, за да накара моето приятелче да си извлече поука от лъжата, разказа друга случка. Някаква мечка изскочила от гората и я нападнала, но била прогонена от джафкането на малко кученце. „Вярваш ли на тази история?“ — попита тя. „Разбира се — отвърна приятелят ми. — Беше моето кученце.“

Стефани се усмихна.

— Едуин е моето кученце, Стефани — добави президентът. — Каквото и да направи, аз веднага научавам. В момента обаче е затънал до гуша. Ще можеш ли да ми помогнеш? Защо се интересуваш от този капитан Закари Алегзандър?

Достатъчно. Беше стигнала твърде далеч. Отначало, за да помогне на Малоун, а сега и на Дейвис.

— Защото Дейвис каза, че трябва — искрено отвърна тя.

Лицето на Дейвис помръкна.

— Дай му слушалката — кратко заповяда Даниълс.

Стефани се подчини.