Стив Бери
Наследството на Карл Велики (94)

93

Пожарът в електрическата инсталация унищожи акумулаторите. Реакторът вече беше спрял. За късмет пожарът се разгаряше бавно и радарът откри пролука в леда. Успяхме да изплаваме, преди въздухът да се изпълни с токсични вещества. Екипажът бързо напусна подводницата. Със смайване установихме, че се намираме в огромна пещера с гладки стени, изписани с онези неизвестни знаци, които вече бяхме забелязали на каменните блокове, пръснати по дъното. Оберхойзер пръв забеляза стълбата, която свършваше пред бронзов портал, залостен от нашата страна с тежка греда. Отворихме и видяхме странен град. Той се зае да го изследва с надеждата да открие изход към външния свят, а ние останахме да преценим какви са повредите. Направихме няколко опита да пуснем реактора, пренебрегвайки всички правила за безопасност, но напразно. Разполагаме само с три комплекта топло облекло, а сме единайсет души. Студът е вцепеняващ, абсолютно непоносим. Запалихме всичко на борда, което може да гори. Не беше много и скоро свърши. В града няма абсолютно нищо, което да ни послужи за отопление. Само камък и метал. Къщите и обществените сгради са празни. Явно обитателите са взели всичко със себе си. Открихме още три изхода, но те са залостени отвън. Не разполагаме с инструменти, за да разбием бронзовите портали. Само дванайсет часа по-късно се убедихме, че положението ни е безнадеждно. Включихме предавателя с автоматичните сигнали за бедствие, но от него едва ли ще има полза. Намираме се под дебели скали и пластове лед, а най-близкият кораб вероятно е на хиляди мили от тук. Най-отчаян е Оберхойзер. Той откри онова, което търсеше, но няма да живее, за да го проучи и разбере значението му. Всички ние сме наясно, че ще умрем. Никой няма да ни търси, тъй като доброволно подписахме съответната клауза в договора. Подводницата е мъртва, ние — също. Всеки е свободен да избере начина на смъртта си. Някои се усамотиха, други останаха заедно. Аз седнах тук, за да пазя кораба си. Пиша тези думи, за да се знае, че екипажът храбро е посрещнал смъртта. Всеки един от нас, включително Оберхойзер, прие съдбата си с впечатляващ кураж. Много бих искал да науча повече за хората, които са изградили това място. Оберхойзер твърди, че те са нашите предци, от които е произлязла цялата човешка цивилизация. До вчера бях готов да го обявя за луд. Но животът умее да раздава картите по много странен начин. Бях назначен за командир на най-съвременната подводна лодка в света. Кариерата ми беше предопределена. Със сигурност щях да получа капитанските звезди. Сега умирам сам, в страшен студ. Не изпитвам никаква болка, само силите ми намаляват. Все по-трудно ми е да пиша. Служих на родината си по най-добрия начин, на който съм способен. Екипажът ми — също. Горд съм с тези хора, които ми стиснаха ръката и се отдалечиха. Всеки към съдбата си. Откривам, че сега, когато съзнанието ми помътнява, мога да мисля единствено за сина си. Жалко, че никога няма да разбере колко много съм го обичал. Често отсъствах от дома, но нямаше ден, в който да не мисля за него. Той беше всичко за мен. Само на десет години е и едва ли подозира какво ще му поднесе животът. Съжалявам, че няма да взема участие в оформянето му като личност. Майка му е най-умната и фина жена, която познавам. Сигурен съм, че ще го направи истински мъж. Моля онзи, който открие тези редове, да ги предаде на семейството ми. Нека знаят, че съм умрял с мисълта за тях. На съпругата си ще кажа само едно: обичам те. Никога не ми е било трудно да ти го повтарям. Но на сина ми ще кажа за пръв път това, което, бог знае защо, не успях да изрека открито. Обичам те, Котън.

Форест Малоун, ВМС на САЩ

17 ноември 1971 г.

Гласът на Малоун издайнически потрепна, прочитайки последните думи. Да, баща му бе изпитвал трудност да ги произнесе. Всъщност той не си спомняше да ги е чувал от устата му. Но през цялото време беше знаел.

Спря поглед върху замръзналия труп. Трийсет и осем години. Време, за което се беше превърнал в зрял човек, бе постъпил във флота, бе стигнал до офицерски чин, а след това бе преминал на секретна работа към правителството. А през всичките тези години командир Форест Малоун си бе седял тук, на тази каменна пейка.

В очакване.

Усетила болката му, Доротея нежно докосна ръката му. Той вдигна поглед към нея и с лекота отгатна мислите й.

— Май всички открихме това, което търсехме — прошепна тя. В очите й се четеше решителност. И покой. — Нищо не ми остана — добави тя. — Дядо ми е бил нацист, баща ми — мечтател, живял в друго време и на друго място. Дошъл тук да търси истината и смело посрещнал смъртта. През последвалите четири десетилетия майка ми правеше непрекъснати опити да заеме мястото му, но единственото, което успя да постигне, беше да раздуха омразата между мен и Кристел. Опитите й продължиха дори и тук. Успя да настрои Кристел срещу мен до такава степен, че я превърна в убийца. — Замълча, очите й потъмняха. После тихо добави: — Когато Георг почина, с него умря и голяма част от мен. Доста време се заблуждавах, че ще бъда щастлива, ако успея да наследя семейното богатство. Но това е невъзможно.

— Ти си последната Оберхойзер.

Изричайки тези думи, той внезапно осъзна, че е последният Малоун.

— Ние сме двама нещастници — въздъхна Доротея.

— Би могла да промениш нещата.

— Само ако вкарам един куршум в главата на майка си — промърмори тя, после се обърна и тръгна към стълбите.

Малоун я проследи с поглед. В душата му се сблъскаха уважението и омразата, тъй като прекрасно знаеше къде отива.

— Откритието ни ще има огромно въздействие — подхвърли след нея той. — Кристел беше права: историята на човечеството вече няма да е същата.

— Тази работа не ме засяга — отвърна тя, без да забавя ход. — Нещата трябва да приключат.

В гласа й се доловиха нетърпение и гняв. Всъщност беше права. Всичко на света си има край. Военната му кариера например. Държавната служба. Бракът. Животът в Джорджия. Животът на баща му.

В момента Доротея Линдауер правеше последния си избор.

— Желая ти успех — извика той.

Тя се обърна и го дари с бледа усмивка. И въздъхна.

— Трябва да го направя сама — добави сякаш на себе си тя.

Очите й потърсиха неговите.

— Аз оставам тук — кимна той.

Високата й фигура изкачи стълбите и изчезна зад портала.

Малоун се обърна към баща си. Мъртвите очи не отразяваха нито лъч светлина. Толкова много имаше да му каже. Че е бил достоен син, добър морски офицер, отличен агент и както вярваше, добър човек. Беше носител на шест високи държавни отличия. Като съпруг се беше провалил, но упорито се стремеше да бъде добър баща. Мечтата му беше да бъде част от живота на Гари. Завинаги. Цял живот се беше питал какво е станало със собствения му баща, представяйки си най-лошото. За жалост реалността се оказа далеч по-страшна от всичко, което си беше мислил. Това важеше и за майка му, която така и не се омъжи повторно. Беше избрала самотата и мълчаливото страдание, продължавайки да се нарича мисис Форест Малоун.

Защо миналото отказваше да си отиде?

Разнесе се изстрел, който прозвуча като пукане на балон под одеяло. Малоун ясно си представи сцената горе. Доротея Линдауер беше сложила край на живота си. Самоубийствата най-често се дължат на болен мозък или разбито сърце. В случая ставаше въпрос да предотврати настъпващата лудост. Дали Изабел Оберхойзер изобщо щеше да проумее какво всъщност е направила? Сега вече бе напълно сама. Без съпруг, без внук, без двете си дъщери.

Обзе го дълбоко чувство на самота, многократно подсилено от тишината на ледената гробница. В главата му се появи един стих от „Притчи“, прост като живота:

Който разсипва къщата си, ще наследи вятъра.